декември

Залязващото декемврийско слънце оставя топли багри по зимното небе. Градът е потънал в сняг. Балконът на 7мия етаж зее оголен и студен. Остатъците сняг по него са се превърнали в ледени парчета, хрускащи под стъпките на чехлите. Комините са потънали в дълбоко съзерцание, прозорците спят под снежната покривка, а в далечината огнените пламъци на отминаващия ден оставят последни следи по небето.

Декември е. Не ѝ се иска да си го признае, но студът сковава и нейното сърце понякога. Какво е усещането да стоиш като пътник на терасата и всяка вечер да изпращаш още един ден, който си отива. Красив е, залезът, който всяка вечер е така различен и толкова променящ се, носи меланхолията на вечно заминаващото си. Вечерите на балкона изглеждат усойни, небето си играе на промяна и тази острота между домашния уют и хапливостта на декемврийските вечери създава смесица от чувства и емоции.

И този понеделник си отива.

Този път без генерални „изводи“, а просто с контраст – огненото небе и ледената земя...

Пресечност

Граничните пунктове са точка на пресечност между хора, култури и религии, усещане за принадлежност към едно или друго. Място на сливане или разграничаване, на преход, вход или изход. Има я и онази междинна територия, която е ничия. Стъпиш ли в нея сякаш и ти ставаш никой, като изплют от едните и от другите, стоиш в нищо-територията и се усещаш никакъв. Има някаква сладост в това усещане. Да знаеш, че стоиш в един рамкиран парцел земя, в който не си рамкиран от националност или друго. Като пространство между наши и ваши или те и ние. Нищо-територия, харесва ми така да я наричам.

Стоя на брега на турско-грузинската граница. Нека не забравяме етикетите, едното е Турция, другото е Грузия, както и границата, която така чинно ти напомня от чия страна се намираш. От турската страна. Улавям залеза в крачка и слънцето, което се изгубва някъде далече в хоризонта към срещуположните брегове. Някъде там е и друга територия, друга граница - България. Мисля си за слънцето и красотата на залезите и изгревите, които никой не може да ни отнеме, защото те са в нищо-територията, никой все още не е успял да ги рамкира, разграфи, подели или раздели, да им сложи табелата "еди коя си територия". 

Посрещам залеза и си мисля как небето е винаги отворено за птиците - за всяка една от тях.

I ❤ TUSHETI ~ ГРУЗИЯ (2)

Ден 2

Денят започва със закуска на крак - турско кафе, чай и „котори“ – местната версия на „хачапури“ – традиционно грузинско тестено ястие, наподобяващо баница, което се прави от тесто и сирене, в случая от тесто и извара. Събуждаме се, всеки грабва по нещо за ядене или пиене, товарим се в колите и потегляме в по-нататъшно изследване към селата Дартло – Чешо – Парсма – Гиреви, в посока северозапад.

Първото селце по пътя ни е Дартло – едно от най-красивите и големи населени места в Тушети, с редуване на къщи в местен стил (построени от каменна основа и дърво) и високи постройки тип кули. Селото се разкрива още от далечината, гледките са изключителни, а от самото село тръгва пътека нагоре по баира, която води до останки от селото Квавло. Пътят нагоре е стръмен и отнема около час изкачване, но гледките от горе си заслужават.

Подминаваме Дартло и продължаваме към Чешо и Парсма, които са много малки, буквално с по-няколко къщи…

За да стигнем до Гиреви, преминаваме през река Алазани, която за първи път това лято нивото ѝ е спаднало достатъчно, така че да позволява да се премине с кола.

Гиреви (2 250 м) е най-отдалеченото и последно населено място в Тушети преди Кавказката граница с Русия на север. В Гиреви има граничен пункт, в който е необходимо да се регистрираш, ако искаш да продължиш да вървиш на запад към региона Хевсурети (намиращ се също в Грузия). Тук има красиви останки от стара крепост с 5 етажна кула, която се смята, че е построена от семейство „кисти“ (чеченско племе). Зимно време местните семейства напускат региона поради суровите условия, а лятно време се завръщат обратно по земите.

Връщаме се към Дартло, където прекарваме остатъка от следобеда. Самото селце Дартло е сякаш най-цивилизовано, има си свое китно ресторантче, а в самото село се провежда поредното религиозно празненство с опънати трапези по полята, достатъчно храна и пиене и множество тостове, както и конни надбягвания между местните. Младо момче, леко изчервяващ се и добре подпийнал ни предлага да ни повози на кон – това сякаш е често срещан начин на местните да покажат внимание. J

Топим изморени крака в студената речна вода, пием алуди в местното кафене-ресторант и разпускаме след жегата и умората от преходите.

Вечерта се завръщаме в Миргвела, вечеряме местни „хинкали“, пеем песни в акомпанимент с китара. Подготвяме се за следващия ден, в който ни предстои качване до езерото Орети – 2600 м. 

I ❤ TUSHETI ~ ГРУЗИЯ (1)

Тушети е не просто място на картата – то е място в душата и сърцето на всеки пътешественик, дръзнал да стъпи по земите на тази Кавказка територия, а пътят натам не е лековат, както пътят към душата и сърцето на човек минава през перипетии, но когато достигне до дълбините, остава и се загнездва завинаги. Така и Тушети…

Разположен в североизточна Грузия пътят към Тушети започва в 5 сутринта, от сборния пункт в Тбилиси, при „Колелото“. Два джипа тип Delica, 14 човека натоварени в тях, 188 км или 5 часа преход. Сънени и ненаспани опитваме да съберем последни остатъци сън, докато условията на пътя ни го позволяват. Няколко спирки за вода, кафе и други нужди и се отправяме към прохода Абано, стигащ почти 3000 метра надморска височина – най-високият проходим с кола проход в Кавказ. 

Пътят става все по-трудно достъпен, единствено джиповете могат да издрапат, за това и те са основната форма на придвижване до Тушети. Преминаваме през стичащи се реки и водопади, докато нашата Делика бавно си проправя път по неравностите и клатушкането нагоре към най-високата точка на прохода. Скоростта се забавя, пътят става все по-тесен и неравен, а сънят вече бяга от очите ни, защото се пълни с невъобразимите гледки на могъщия Кавказ.

Студените планински ручеи пълнят бутилките ни с прясна и студена вода. Пътят се вие по хребета, превалва от другата страна и започва стремглаво спускане надолу, а ние бавно напредваме към Омало – най-голямото населено място в Тушетския регион. Предстоят 5 дни на опознаване, изследване и пътешестване из красотата на това природно място, във всичките всевъзможни посоки простиращи се от Омало.

Националният парк Тушети е изпъстрен с множество малки селца, накичени по планинските върхове – от селца с по 5-6 къщи, до по-големи с по 15-20. Има множество останки от стари крепостни кули, така типични за региона, разпилени навсякъде по територията. Паркът граничи на север и на изток, съответно с Чечня и Дагестан – руски автономни републики. Пътищата са прашни и „нерафинирани“, достъпни пеша, с джип или с коне. Има си цяла култура на придвижване и шофиране в местността, а местните шофьори са изключително опитни и маневрени в навигацията при тези диви условия.

Омало – „сборището“ на всички чужденци и планинари, придошли тук да изследват и обхождат зелените и диви територии на Тушети. “Backpacker”-и от Украйна, Полша, Израел и други краища на света са намерили подслон в местните къщи за гости. Условията са планински, скромни – легло и топли завивки, тоалетна на двора, студена вода за къпане (поне в Омало, тъй като в този период имат проблем с прекъсване във водоподаването, който се опитват да решат). Съседните селца са водоснабдени. Много от туристите носят свои палатки и къмпингуват на някое от всевъзможните за това места, било то край река, на някоя зелена горска поляна или на хълм, от който се разкриват живописни гледки.

Пристигаме в Омало, в хостел „Tishe“ – едно от оживените места за всички туристи и преминаващи в околността. Хазяйката Ето е гостоприемна и дейна, на ден през мястото и минават купища туристи, било то, за да ги настани при себе си, да ги упъти, да ги почерпи с кафе или буквално да ги изхрани. Това е „сборището“ на Омало. Освен това, мястото разполага с магазинче, което майтапчийски наричат „Карфура на Омало“, защото ако се нуждаеш от нещо и не го намериш тук, то няма шанс да го откриеш на друго място.

Спираме за малко при Ето да хапнем, да се поотърсим от часовете път, да съберем сили и се отправяме към селата Шенако и Дикло – на североизток от Омало. В Шенако се намира единствената действаща църква в целия Тушестки регион. На поляната пред църквата местните хора са опънали дълги трапези и имат празник-събор. Канят ни да се присъединим. По традиция човек може да уважи всяка трапеза във всяко село като знак на уважение към местните, а и за грузинците е традиция да поканят гостенин да седне да тяхната трапеза. „Уважението“ е пълноценно след вдигане на тостове и пиене по братски. Тук за пиене основно се намира ча-ча (еквивалент на ракия) и алуди (жива бира, която местните произвеждат в домашни условия).

От Шенако продължаваме към Дикло – малко селце, от което по хребетни и горски пътеки се стига до руините на Крепостта на Дикло. По пътя за натам срещаме местна група мъже опънали пикник вариант на дългите трапези, само че на поляна, които при вида ни се развикват, че жените не могат да минат по този път за крепостта, а трябва да минат през долна пътека, защото днес бил еди какъв си празник и не е позволено. Традициите са си традиции. Мушваме се в гората – по „долната“ пътека и след 15-20 минутно ходене стигаме до останките на крепостта, където се разкриват красиви гледки.

Вървим обратно към Дикло, пазим се от овчарските кучета – казват, че могат да бъдат доста свирепи, особено ако навлезеш в територията им. По традиция жителите на Тушети не ядат свинско месо, макар да са християни, отглеждат предимно овце и крави. През лятото превеждат стадата към Тушети да пасат, а през зимата когато застудее се завръщат отвъд прохода Абано към по-топлия климат.

Късният следобед се завръщаме към Омало и се настаняваме в Миргвела – къща за гости отделена от самото селце. За малко пари, човек може да си поръча вечеря, а върху печката на дърва винаги греят няколко чайника с планински чай. Вечеряме, по традиция пием тостове за Грузия, за нашата среща и запознанство, за дружбата и какво ли още не. Стопяваме ледовете, нашите водачи Гиорги, Сосо и Давид се грижат за доброто ни настроение и да се чувстваме приветствани и уютно. Съпътства ни и фотографът Гиорги Николава, един от десетте най-добри фотографи на Грузия, потеглил на път, за да запечата гледките и пейзажите по това място. Разпускаме след дългия ден. Нощта е прохладна. Дори имаме и баня с топла вода и нормална тоалетна. Токът гасне в 23:00, за това бързаме с вечерните „ритуали“, със зареждането на телефоните (който успял успял) и изморени и преизпълнени с емоции се мушваме по леглата и сън.

Прекрачвам прага на дома ти, бабо

На онзи дом, който изпълваше със своята енергия, живот и глъч.

Домът, който бе дом за мен, за всичките ти деца и внуци.

Домът, в който се събирахме през лятото, в който идвахме и си отивахме, заминавахме и се завръщахме. А ти все нещо шеташе, все нещо майстореше или готвеше с песен на уста и настроение, с хумор и живец. Така те помня – дребна, спретната и много работлива.

Прекрачвам прага на дома, в който прекарах детството си и години се завръщах, за да съм с теб, с приятелите, с корените си, в това толкова съкровено и щастливо място.

Колко носталгия могат да поберат стените на дома ти, колко самота и притихналост, когато домът ти вече е празен?

Дали да се завърна в твоя дом, да приседна на пейката в двора, да полея двора с маркуча с вода, да пошляпам боса и безгрижна?

Дали да се завърна в дома ти, в който притихнали стените шептят спомени, стаите търсят дирите ни, оставени преди години?

Притихнал домът ти спи, като изоставен гроб обрасъл с трева и бурени. Спомените витаят в пространството като живи призраци и ние тихо пристъпваме из стаите.

Прекрачвам прага на дома ти, бабо, завръщам се към спомените живи и същевременно тлеещи. Как да се разделя с миналото, когато то е част от живота ми? Завръщам се, за да те „видя“, за да си спомня стъпките ти, за да усетя онзи детски трепет, да чуя гръмотевиците в нощните бури, да чуя уличните песни на моите приятели, да усетя летния въздух, да си спомня.

Домът ти пустее и тихо си отива, като нас, хората – понякога, но докато е жив, ще прекрачвам прага на дома ти, за да си възвръщам всичките спомени. Да си спомня коя съм и откъде съм тръгнала.

Прекрачвам прага на дома ти, бабо

ЗАЛЕЗ

Цветовете на залеза са топли на фона на отиващия си ден. Багрят небето в розово, лилаво и синьо. Понякога са в златно и черно, нямат предвидимост. Обичам залезите, защото в тях можеш да окъпеш очи след един преизпълнен ден, или да намериш смисъл когато не си открил такъв другаде.

Небето крие своите тайни. Понякога се чумери и бушува. Друг път рисува красиви пейзажи и те кара да мечтаеш. А тайните се разстилат като облаци пълзящи от Европа през океана, достигащи далечни брегове, за да се разлеят по някой притихнал морски бряг.

И както всяко друго нещо в природата залезът винаги се променя, дори самият ти да оставаш статичен и с години да го наблюдаваш от едно и също място. Сякаш построявайки градове и цивилизация сме се опитали да придадем нещо стабилно в един постоянно променящ се свят. Да го уловим за миг, да го спрем, но всичко над главата и под нозете ни тече в хода на времето и изтича, както сезоните менят облика си, така „времето“ във всичките му понятия мени хода си и се променя.

В кръговрата на живота всички краища са начала или всеки завършек е портал към нещо ново. Какво ли би? Ако? Играта на съзнанието, търсещо нещо стабилно за което да се закачи, защото промяната е твърде обезпокояваща за него.

Ами ако просто се пусна…

В залеза, в топлината на небето, което ме поздравява със своето настроение, каквото и да е то сега.

Разкош J

Магия поместена в живота

Животът като среща на душите, разпознаването на другия и онова вътрешно усещане на „страннико, някога май сме се срещали по пътищата на живота“.

Магичността на мига, в който си на правилното място, в точния момент, с точните хора и знаеш, че точно в този миг е поместена цялата истинност и споделеност на „вселената“.

Магичността на споделените мигове, за които си струва да затаим дъх, за да не избягат. Сякаш да ги запечатаме тук и сега. Ако може завинаги да уловим емоцията, да я поставим нежно в прозрачно кълбо и да се докосваме до нея когато ни се иска.

Магичността на припознаването в очите на другия – възхитата, с която очите ни се срещат, заедно изследват и откриват дълбочината отвъд думите. И там има тишина – има я. В тишината – удивление, загадъчност, усмивка, защото знаем...

Просто знаем и усещаме

магичността във всичките ѝ форми.

2016 в Търсене. Емоции. Смисъл.

2016та беше дълга година и казвайки дълга влагам смисъл на трудна година – за мен. Житейската подредба, която несъзнателно (а понякога и съвсем съзнателно) си построяваме за живота отново се разбърка, като картите за игра, които размесваш, за да видиш какво ще ти се падне в „ръката“. Това вече е познато състояние от последните години, в което знам че може да си представям как искам да са нещата, но не мога да ги планирам, защото плановете се разпадат, картите постоянно се разбъркват и „ръката“ в ръката ти се променя, а аз мога само да чакам какво ще се появи, на което да откликна, да се адаптирам и да продължа с тази ръка, докато не дойде следващата.

2016та ме заведе в красивия, самотен и меланхоличен пеизаж на Шотландия, за да ми покаже слънцето, което винаги намира своя път по хоризонта, независимо коя държава сменя и знае по залез къде да се прибере, домът който е винаги отворен за него. Някъде по пътищата на Шотландия си спомних, че мечтите могат да се сбъдват и то без специални условия за това. Спомних си какво е да гледаш и да чувстваш, да си даваш шанса да присъстваш там където си. Усетих вятъра на океана, който може да заглуши всяка мисъл в главата и да помете всички вътрешни съмнения или колебания, защото мощта му те кара да стъпиш твърдо на земята и с решителност да отстоиш мястото си. Дивите вълни по запустелите плажове ми припомниха колко самотен можеш да бъдеш, и в това си усещане да откриеш някаква част от себе си, която е готова да се погрижи за себе си и да те прегърне, да се усетиш благ в самия себе си и уютен.

2016та ме заведе в Щатите, след десетгодишно „отсъствие“, за да видя брат ми, и племенниците – за първи път. Пътуване към семейство и подкрепа, в което открих най-неподправената обич – детската, искрена и първична, безусловна и истинска. Свързване с детското и в себе си, споделяне, игра. Напомняне, че няма нужда вечно да сме сериозни, угрижени, притеснени, изнервени. Напомняне, че децата не знаят граници, и в тази липса на граници те откриват себе си, света и нас. Това пътуване ми донесе подхранваща енергия за душата, усещане за семейство и корени и безгранична любов.

2016та ми донесе раздяла, потъване, тъга. Някак незибежно се промъкна между редовете на живота, за да разклати основите, които се оказаха не толкова стабилни. С всяка раздяла идва и вглеждането отново надълбоко в себе си. Не че някога то свършва или спира, но в тези моменти повече от всякога имаме нужда да се свържем със себе си и открием местата в нас, на които можем да се опрем – личните ни ресурси. Търсене, навътре, надълбоко, назад. Емоции в цялата им палитра, от гняв и разочарование, до тъга и смирение. Простото осъзнаване, че можеш да се чувстваш безсилен, но светът няма да свърши с това, че пътят на живота продължава със своя си ход, своя си ритъм и ти просто можеш да продължиш с него, докато болката премине, докато стъпиш отново на крака и се научиш отново да обичаш.

2016та донесе и професионални и битови грижи. Не може без тях. Все пак е нужно и заземяващата сила на ежедневните проблеми, които по един или друг начин ни изкарват от сферата на духовните или емоционални търсения, за да си стъпим на краката и да се заземим когато ни е нужно. Поредните промени, неочаквани и непланирани, които разклащат ежедневието. Урок на търпение и приемане на нещата такива каквито са. Усещането на „мамка му, защо“, но и на „майната му, и с това ще се справя“. И това, че е важно да бъда честна със самата себе си, независимо от външните обстоятелства.

2016та беше поредната година на промени и търсене. Търсене на вътрешното и лично, на себе си в света и себе си с другите и най-вече свързване с онова странно битуване в себе си на благост и мекота. Бих благодарила банално на 2016та за всички уроци, които донесе, но няма да е искрено. Обръщам се с почит към пътя изминат и пътя предстоящ, в смирение, и в радост, в тръпнещо очакване и с надежда за следващата „ръка“ карти.

Винаги има надежда, че следващата ще е „по-добра“! J