Не обичам да ми е студено. Студът сякаш изпива
живеца и надеждата. Губя способност да мисля, нямам желание за нищо. Сякаш
животът рязко се свежда да елементарните потребности за оцеляване – да ми е
топло, да имам покрив над главата си, да имам какво да ям. Спомням си една зима
как тръгнахме с нашите с кола към Грузия – да изненадаме баба ми, да я вземем
при нас в София – за зимата. Пристигнахме в една късно есенна вечер, градът
тънеше в мрак, нямаше улично осветление, разчитахме единствено на фаровете на колата.
Това бяха годините на тежка икономическа криза в Грузия – години, които не
пожелавам на никого. Хората нямаха ток, нямаха отопление, бяха се върнали назад
в развитието си, където единствената мисъл е за оцеляване, как да изкараме и
тази зима. Отопляваха се на газови печки или дърва, за каквото имаха някой
„лев” да заделят. Токът беше кът – по час, максимум два на денонощие, а хората
нямаха и пари да се изхранват. Спомням си добре онези бедни и тегави години.
Няколко години по-рано, когато ни удари кризата в България и се редяхме на
опашки за хляб, а по магазините, ако имаше месо, го продаваха по 1 кг на човек,
в Грузия нещата процъфтяваха и трапезите бяха отрупани с храна. Ако не с друго,
грузинците се славят със своето гостоприемство, богата кухня и още по-богати
трапези. Спомням си в онези години как ходехме лятото при баба ми в Грузия и
майка ми ни караше да ядем дебели филии хляб, намазани с масло и домашно
сладко. Тя казваше - яжте, защото в България няма.
Пристигнахме късно вечерта в Болниси (градът на
баба ми). В онези години, поради беднотията и тежкото положение се бяха засили
случаите на кражби и престъпност. Угасихме фаровете на колата. Тихо паркирахме
пред къщата на баба ми и майка ми се провикна в тъмнината, назовавайки името ѝ.
Последва тишина. Второ повикване – колебание отсреща и отново тишина. След
малко от къщата се долови глас, който попита „Кой си ти? Кой е там?”. Майка ми
се провикна: „майко, аз съм!”. Баба ми се спусна към двора, да отвори портата –
така се развълнува от радост и щастие, че се задъхваше и ѝ прилоша. Влязохме в
къщата, където гореше една свещ. Стана ми мъчно да видя как се е затворила в
кухничката на втория етаж, където спеше и прекарваше вечерите, в опит да се
стопли. На масата гореше една единствена свещ…
Донесохме ѝ хляб, тя направи чай, извади каквото
имаше за ядене. Събрахме се около масата. Тя пърхаше, такава каквато винаги я
помня, суетейки се около нас, за да се чувстваме удобно и да се погрижи за нас.
Много неща се случиха онази зима, но никога няма да забравя онази вечер
изпълнена и с радост и с болка и тъга. Онази свещ горяща на масата – самотата
на възрастните хора, живеещи в бедност и опит да закърпят още един ден от и без
това сивото им ежедневие.
Винаги когато видя просещ възрастен човек по
улиците си мисля как той или тя може би е нечий дядо или нечия баба и се сещам
за баба ми. Всеки си има своя житейски път. Най-тъжното ми става когато видя
възрастен човек, който гладува. Когато отидете да пазарувате в някой
супермаркет или магазин огледайте се и ще ги видите – онези тихи и скромни
хорица, които оглеждат лавици с продукти и внимателно подбират какво могат да
си купят за 5-те лева, които имат в портфейла си…
