Измежду редовете

Пише ми се за душата, нейните копнежи и мечти. За онова, което не смеем да признаем пред себе си и за което сърцето тайно мечтае, криейки се от ума. За мечтите споделени с нашето вътрешно аз, за усмивките зад сериозните лица, за страстта и ласките зад скованите тела.

Пише ми се за живота, скрил се зад ъгъла на онази улица, за мислите на хората, чакащи на светофара, за желанието да се пресегнеш и хванеш ръката на човека до теб.

Пише ми се за дълбоките копнежи, които се трупат и нагнетяват въздуха около нас, за несподеленото и неизреченото, онова измежду редовете или промеждутъците в откраднатите погледи. Пространствата между секундите, паузите между вдишванията, животът изнизващ се измежду пръстите ни.

Пише ми се за човешките взаимоотношения, пътешествията в непознатото, пътуването с лек багаж, олекотен от условностите на деня и човешките разбирания. Пише ми се за миговете на раздяла, на повторна среща, когато дъхът спира в очакване на неочакваното. За хората с лица заровени в земята. За паденията и възходите, за чисто човешкото и забравеното. Пише ми се за болката и тъгата в замислените погледи, миговете на радост и споделяне.

Пише ми се за всичко онова, останало по магистралите и черните пътища, онова загубено и намерено по пътя, забравеното, запечатаното, споделеното и несподеленото, единственото, специалното и живото в нас. Пише ми се за живота.

Пътуване с лек багаж

"Седях и размишлявах за Идеята за пътуването, тоест да бъдеш на път необвързан, без отговорност за оставеното зад гърба си и без изобщо да можеш да подготвиш и предугадиш какво следва. Само голям покой. Прииска ми се да направя обобщение на предишните си пътувания, на всяко едно от тях, и за свое учудване забелязах, че никога по-рано не съм пътувал сам."

                                                                                                  из "Пътуване с лек багаж" - Туве Янсон

Седях на плажа и съзерцавах водата, хората около мен или по-скоро разговорите им, глъчта наоколо, тривиалните неща. Мислех си вътрешно, и мислите оставаха неизречени, несподелени, просто обитаващи съзнанието ми. Бях сама – във всеки един смисъл, но точно в този момент това не ми тежеше. Предната вечер се бях отдала на мисли за самотата, самостоятелността, всичко свързано с това да се движиш в пространството и да правиш неща сам. Бях уловила странния поглед на жената, докато ме настаняваше, поглед, зад който оставаха много неизречени мисли и думи. Е, поне сме повече от един – мислим и неизричаме, само наблюдаваме, но и си вадим заключения. Е, тя ме гледаше, преди това и той ме гледаше, всички ме гледаха с онзи поглед. Сама, на това място, далече от цивилизацията, какво прави сама жена тук? А може би това бяха моите мисли проектирани върху техните лица? Надали, с годините съм се научила да прочитам изражения, погледи, лица. Лицата казват всичко, което не искаме да бъде изречено, издават ни.

Оставих я да ме гледа и просто си качих багажа в стаята, влязох там, заключих вратата и дръпнах пердетата. Включих телевизора да върви нещо на фона, и влязох за един душ. Проснах се на леглото, зачатих с този и онзи, но след това останах отново сама, с мислите си. Какво правя тук? Кое ме доведе? Луда ли съм? Онзи „контрольор” в главата чаткаше с пълна сила. Оставих му се без да се съпротивлявам да реди каквото има да си каже. Заспах безпаметно.

Сутринното слънце озари стаята ми и бавно отворих очи. Сутрин беше, нов ден, накъде? Застягах бързо багажа си и отхвърлих мислите за оставане тук още една нощ. Събрах всичко, натоварих го в колата и отидох да проверя дали се предлага нещо за закуска. Пак онзи поглед, леко тросване, сервирана закуска и кафе, погледи от съседните маси /всички са по двойки/, ядосвам се, че ме гледат, след което си казвам „майната им”. С наслада допивам кафето си и се отправям към рецепцията да платя. Управителката ме посреща с „ами….не знам дали ще се освободи стая и за днес…”. Прекъсвам я по средата на изречението и й казвам, че няма да оставам, продължавам пътя си, тя с облекчение оправя сметката и аз потеглям нататък.

Пътувам сама, прекарвам деня на плажа, сред гъмжило от хора, деца, плажуващи. Интересно е как сякаш невидима граница обхожда мястото ми и никой не смее да навлезе в пространството ми, стоят на дистанция и по-добре. Съзерцавам морето, къпя се, гъмжи от водорасли, но водата е приятно топла. Чувам глас и в далечината виждам корабче, чийто капитан подканва хората на морска разходка. Да! Определено ме грабва. Бързо събирам най-важното, моля двойката от дясно да наглежда багажа ми и се отправям към далечния край на плажа. Махам на капитана да ме чака. Влизам навътре и се покатервам на палубата. Сама съм. След малко излазват една двойка, втора двойка, майка с деца. И бавно корабчето се пълни. Отново онези погледи: сама? Не ми дреме. Потегляме и вятърът брули лицето ми в лятната горещина. Приятно е, радвам се на красотата, на бриза, слънцето и морето. Усещам се щастлива и свободна. Без условности. Просто така…

Денят отминава бавно. Тихо и спокойно ми е. Отварям книгата, която взех назаем, казаха ми, че не била кой знае какво, но заглавието й ме грабва, сякаш е точно моето и точно в този момент: „Пътуване с лек багаж”. Зачитам разказите, някои ме грабват, а други определено не са моите, някои ме карат да се усмихвам от сърце, други ме навеждат на размисли. И сякаш в най-прекрасния миг от деня, в най-правилния момент прочитам тези думи, които ме карат да се усмихна широко: "Седях и размишлявах за Идеята за пътуването, тоест да бъдеш на път необвързан, без отговорност за оставеното зад гърба си и без изобщо да можеш да подготвиш и предугадиш какво следва. Само голям покой. Прииска ми се да направя обобщение на предишните си пътувания, на всяко едно от тях, и за свое учудване забелязах, че никога по-рано не съм пътувал сам." Обземат ме радост и вътрешно спокойствие. Точно там съм, където трябва да бъда – миг споделен със себе си и просто пътуване с лек багаж.