Много ми се иска да ви разкажа за Грузия. Иска ми се, но не знам откъде да започна, защото има толкова много и в същото време истинското е, когато се види, а не опише. С годините съм срещала какви ли не изкривени или по-скоро недоразбрани идеи за Грузия, за хората и езикът им. Най-масово битуващата заблуда е, че в Грузия хората говорят на руски. Разбираемо е предвид географското и политическо положение на страната години наред, но тези близки, които ме познават с години, са виждали онези мистично извити ченгелчета под формата на букви (някои ги оприличават на йероглифи), които представляват уникалният грузински език – красиво изписани букви, сякаш нарисувани орнаменти върху лист хартия.
През годините срещах и други митове и легенди за това как грузинците са черен и тъмен народ, как цивилизацията там не е стъпвала или как езикът им звучи като цигански (без да обиждам никоя етническа група). Отдавам го на невежеството или незаинтересоваността на хората, но това са все нормални ежедневни неща. Дали ще е Грузия или някоя друга непозната държава, винаги ще има такива легенди. За мен важното беше, че съм виждала всички онези сърдечни хора, които отварят вратите на домовете си за гостенина, красивите старинни улици, екзотичната (поне за някои) реч по улиците, всички онези скъпи на сърцето и добре познати места, близки хора и родното. През годините се научих да съчетавам от двете, шепа българско тук, шепа грузинско там – не беше лесна задача. Когато бях малка най-често ме питаха „Каква се чувстваш – грузинка или българка?” Когато бях в Грузия им казвах – грузинка, когато бях в България им казвах – българка, сякаш бе някаква национална надпревара между България и Грузия и близките и познати, които имах и на двете места, коя държава ще избера. В България се радваха когато им кажа, че съм повече българка, в Грузия се радваха, когато чуеха, че съм повече грузинка :-) Всеки си дърпа към своето. А когато имаш и двете, кое тогава е „твоето”?
Помня как винаги когато не искахме да бъдем разбрани, в България, с майка ми превключвахме и говорехме на грузински, а в Грузия по същия начин на български. Определено е плюс, включваш на друг, непознат език, говориш на воля и хората наоколо нищо не разбират, така имаш дискретност. Е, факт е, че и близките често това ги дразнеше, но и тях ги разбирам. Не е лесно да имаш в семейството хора от друга националност, с друг език, непонятен и неразбираем, особено пък ако и децата им бъдат научени на тези непонятни езици. А аз заредена с тази положителна нагласа се потопих през годините да уча езици. Вярно, в училище, когато ме приемаха в първи клас, с изучаване на руски, учителката казала на майка ми, че няма да мога да се справя с изучаването и говоренето на чужди езици и майка ми по-добре да се замисли дали изобщо да ме записва. Тогава, на 7 години, това не го знаех, но с годините опровергах на онази учителка, всички нейни педагогически и преподавателски разбирания и теории. Добре е, че човек не се ръководи от „експертни” мнения, иначе да сме затънали много по-надълбоко в …
Но да се върнем на между-националното. Помня как вкъщи ни гостуваха роднини от Грузия и гледахме футболен мач между България и Грузия. Е, „нашите” момчета загубиха, а по време на мача грузинската рода скандираше за грузинския отбор и викаха и се радваха, а аз леко беснеех, за загубата на българите. Те ми се подиграваха, че много на сериозно ги взимам нещата, а аз се ядосвах и дори не им говорех. Но скоро след това, с баща ми отидохме да гледаме мач на стадион Васил Левски, среща България – Грузия. Да, в онези години си падах по футбол и други видове мачове – активен фен, присъстващ по футболни и волейболни трибуни. Вече нещата се развиваха на БГ територия. Всичко хубаво, но няма да забравя буцата, която ми заседна на гърлото в мига, в който запален български фен от народните маси започна да ръси най-неописуемите и дръзки псувни по адрес на грузинския отбор и всичките им роднини до девето коляно. В мен се надигна и гняв и разочарование и тогава взех решение – повече никога на мач България – Грузия!
С времето нещата се поуталожиха и сякаш всичко си влезе в своите релси. Поне отчасти. Е, все още понякога получавам разни интересни и необмислени коментари свързани с Грузия. Сякаш хората забравят, че все пак там имам корени. Разбирам ги, защото когато си роден на едно място и си от една националност, трудно е да разбереш какво би било ако е различно от това. Но някак си понякога липсва разбиране. Понякога хората говорят за грузинското, като за онова чуждото, но забравят, че то също е част от мен, такава каквато и българското и защо трябва да има разлика или пък разделение. Изморих се да избирам между едното или другото, както и да се сблъсквам с неразбиране и тесногръдие. Хей хора, живеем в кой век?
Те просто са си там, вътре в мен и двете – неделима част, която никога не ще се промени. За това ги избирам и двете и с почит, уважение и радост ги занасям в сърцето си – като едно цяло. И все пак … искам да ви разкажа за Грузия, така както разказвам там на хората за България. :-)
