SOUTH ISLAND, NEW ZEALAND

ABEL TASMAN NATIONAL PARK

Ден 8-9 с KIWI EXPERIENCE

02.01 – 03.01.2012

вторник-сряда

Рано събираме багажа на втори сутрин, товарим се на зеления автобус и потегляме към пристанището, за да се качим на ферибота и да се прехвърлим в Picton, градчето от другата страна, на южния остров. Пристигаме на пристанището и чекираме багажа си. Качваме се на огромния ферибот и търсим място за сядане. Има много народ, който щъка навсякъде и търси място за сядане. Настаняваме се в заведението за хранене и отиваме да си вземем малко читава храна. След като похапваме, четем книги, пишем в дневници, гледаме направените снимки, и аз отивам да разгледам сувенирите в магазинчето за сувенири. Взимам някоя и друга дрънкулка и решаваме да се изнесем на палубата горе, защото от клатенето на мен започва да ми става лошо.

На палубата е оживено, по краищата няма място, защото всички са се скупчили да снимат. Времето е усойно – вятър и облаци, а пейзажът напред оправдава всички неща, които съм чувала за южния остров и природата му – по-необитаем или рядко населен, дива природа – това което живо ме вълнува и ако имах възможност бих се впуснала в изследване и пътешествие из тези пущинаци. Тук разбираш колко наистина си малък и незначителен пред природните феномени, пред океана, планините, гъстите гори, ледниците, езерата, изобщо пред тази невъобразима красота, неопетнена от човешки крак.

Гледаме как бавно се приближаваме към брега. Плътно загърнати във ветровките, вятърът брули лицата ни. Красиво е и някак самотно-величествено. Няма признаци на цивилизация, просто обширни брегове и хълмове. Скоро приближаваме пристанището и пътниците започват да събират багажите си и да се готвят за слизане. Акостираме и бавно в нишка се занизваме надолу към изхода. Посреща ни надпис за добре дошли.

Вече сме на южна земя. Вълнувам се. Взимаме багажа си и друг автобус на Kiwi Experience ни очаква навън. Бавно групата се събира – стари и нови лица, хора, с които тръгнахме от начало и такива, които сме застигнали по пътя. Сам и Джон са с нас (това е важно J). Натоварваме багажа и бавно потегляме към следващата ни дестинация – Национален парк „Abel Tasman”. Това е едно от най-красивите места, които някога съм виждала и които ще останат запечатани в съзнанието ми. Мисля, че всичко на южният остров ще си го спомням с огромно почитание и носталгия – природа, която не съм виждала никъде по света.

По пътя спираме в градчето Nelson. Времето отново се е променило, сякаш не сме били на студения вятър и облаци преди малко. Сега е слънчево и топло, почти като за плаж. Спираме в Нелсън, което се оказва доста оживено, курортно градче. Много народ щъка наоколо, има движение, млади хора, слънце, бански :-). Спираме за кратка пауза, WC, пазаруване на храна, кафе пауза. Имаме много малко време, но атмосферата на градчето ни грабва – определено място, където си струва да се прекарат няколко дни. Купуваме някои провизии храна, някой и друг сувенир и отново потегляме нататък. Не след дълго излизаме от града и пейзажът за пореден път напълно се променя. От дясно в далечината се вижда някъде вода, а от ляво не след дълго започва да се шири зеленина и да се появяват дървета. Не след дълго навлизаме в националния парк Абел Тазман. Тази нощ ще нощуваме тук, в едно местенце, чието име не помня вече, но като малък курорт, с плаж с невероятно чист, жълт, ронещ се пясък и кристално чиста вода. На пристигане слънцето грее и всички хора, които са се настанили тук са изпосядали на плажа. Пече горещо слънце и децата джапат във водата и се къпят. Мястото е много екзотично (по нашите представи) и красиво. Уж плаж, но много различен като природа и всичко от това, което ни е познато.

Буквално за 20 минути, докато свалим багажа и се настаним в хостела, времето напълно се променя. Слънцето се скрива и става облачно и хладно. За съжаление нямаме късмет да се попечем на плажа, а това е първата такава възможност и просто виждайки преди малко от рейса хората по плажа си представям как януари месец ще се попека под лъчите на горещото слънце. За съжаление нямам този късмет. Оставяме багажа и тръгваме на разходка. Късен следобед е и няма много време, а и сякаш се задава дъжд. Бързаме да успеем поне малко да се разходим. Взимам апарата и отиваме на плажа. Просто е прекрасно – миди и раковини, много различни от тези, които съм виждала (събирам си няколко, макар че е забранено да се изнася каквото и да било от НЗ, но сложих няколко в багажа и си донесох за спомен – българска му работа ли? Не, просто не знам дали някога ще стъпя отново тук); пясък много различен от който и да съм виждала – оранжево жълт, ситен, ронещ се, ЧИСТ; бистра и чиста вода; непозната растителност. Мисля си – това е истината! Няма какво да се впускам в обяснения и думи. Поствам няколко снимки, които говорят за мястото.

След супер зареждащата разходка, откъм гледки и нови впечатления, се засичаме със Сам и Джон и заедно се прибираме към хостела. Вечеряме noodles, и аз отивам да почивам в стаята, да сваля и разгледам снимките. Алекс отива с Фелипе (с когото пак се събрахме някъде по пътя) и още няколко младежа на плажа да пият бира, но скоро биват изгонени от там, от полицай, защото било забранено… whatever…не разбрах бирата или стоенето на плажа, но няма значение – всяко място със своите закони и правила.

На следващия ден сме се записали на 4 часова мини-екскурзия сутринта, след която автобусът ни чака, за да потеглим нататък. Жалко, че не разполагаме с повече време, защото тук си заслужава да се останат поне 3-4 дни. В самия национален парк може да се направи преход за около 3-5 пълни дни, в които се потапяш в сърцевината на парка – редуващи се пейзажи от гори и първобитни плажове. Ние товарим багажа и в рейса и тръгваме за нашата екскурзия. На плажа се засичаме отново с Фелипе, който ще остане тук 2 дни, той се е записал за целодневна екскурзия и тук пътищата ни отново се разделят. Но по-късно ще се срещнем отново. 

Чакаме на плажа, където не след дълго пристигат моторни лодки, всяка от които забира своите хора. Качваме се в нашата, мятаме отгоре спасителна жилетка и запрашваме към един от далечните плажове. Има вълнение и лодката се забива рязко във вълните, а после във въздуха. Малко ми идват в повече всички тези разбълничквания по вода, но си струва! След може би 20 минути стигаме до един от плажовете на парка, където ни стоварват на брега.

Разполагаме с 2 часа, в които да направим един от кратките преходи, по един от маршрутите. Плажът се шири във всички посоки, няма такава красота, а пред нас е гората – гъста и дива. Влизаме по пътека навътре в гората и откриваме хостел, където семейства стягат багажи след като са нощували тук, за да продължат прехода си (пеша). Присядаме на бързо да оправим, крака, мокър пясък, чорапи и обувки, след което поемаме по нашия маршрут. 

Вървим по пътеката виеща се из гората. Дървета - различни видове, които не са ми познати, всякакви птици; гълъб, в огромен размер, какъвто никога не съм виждала прелита ниско над главите ни – прикляквам, за да не ме отнесе. Пътеката се вие нагоре из гъстата гора, качваме се все по-нависоко и тук там тя ни води към открито пространство, където се разкрива гледка към плажовете – необитаеми и диви, единствено тук-там се виждат каяци, за тези, които правят преходите по вода, а нощем нощуват близо до плажа. Красиво е, усещането не може да се опише. Просто необятна красота.

Наближава времето за обратно и си пробиваме път отново към плажа. Този път бързаме, защото спирахме на много места да гледаме и снимаме. Стигаме до плажа, събуваме се отново боси и докато чакаме да ни вземат, се радваме на последните мигове на това невероятно място. Да, тук определено си заслужава да се дойде за повече време. Не след дълго се появява нашата лодка, която ни забира и поемаме на обратно. Тъй неусетно отминаха 4 часа, сякаш миг откраднат някъде от всичко. Прибираме се на нашия бряг, там ни чака рейсът, натоварен с багаж и хора. Качваме се и потегляме нататък…

Ето и още снимки:

WELLINGTON, NEW ZEALAND

Ден 7 с KIWI EXPERIENCE

01.01.2012

неделя

На 1 януари 2012 пристигаме в Уелингтън – столицата на Нова Зеландия. Красив град, но напълно замрял – няма движение, почти няма хора, освен туристи тук-там шаващи. Градът спи в първия ден от новата календарна година. Към 14ч. се настаняваме в X Base хостела. На рецепция попадаме на младеж от UK, който разбирайки, че сме от БГ ни казва, че сме първите българи, които среща в Нова Зеландия и започва да говори за Димитър Бербатов, тъй като Манчестър Юнайтед е любимият му отбор. J Бербатката дори в Корея са го чували, понеже и там на връщане един от паспортния контрол започна да ги говори за него J. Едно време бяхме прочути със Стоичков, в днешно време Бербатов е човекът J.

Настаняваме се в хостела и звъня на Лили, българка, която живее в Уелингтън със съпруга и децата си. Те идват да се видим за няколко часа, тъй като на следващия ден се качваме на ферибота и се прехвърляме на южния остров. Макар и в тези почивни часове на новата година, Лили пристига с цялото си семейство и в следващите няколко часа се радваме на тяхното топло-сърдечно гостоприемство. Разхождаме се до Mount Victoria, откъдето се разкрива красива гледка към целия град, макар времето да е променливо и буквално за минути да се променя – става облачно, мрачно и ветровито. След това правим обиколка из някои красиви места на града, макар всичко да е затворено. Някак е странно, дори сюреалистично да срещнеш българи в другия край на света.

След приятната разходка правим обиколка в центъра на града, близо до хостела и си намираме приятно местенце за хапване. Изморени сме, времето е страшно променливо и човек трудно се адаптира – ту студено, ту горещо. Лягаме си рано, защото сутрин рано потегляме, за да хванем ферибота за южния остров. Очаквам този миг с нетърпение, защото южният остров е по-рядко населен и се потапяш в суровата, девствена природа на Нова Зеландия.  

Ето и малко снимки от Уелингтън:

TAUPO, NEW ZEALAND

Ден 4-5-6 с KIWI EXPERIENCE

29.12 – 31.12.2011

четвъртък - събота

На следващата сутрин се отправяме към Таупо – сравнително голям град (около 22 000 души население) разположен на брега на езеро Таупо, в централната част на Северния остров. Движим се по нашия маршрут и тъй като се задава Нова Година, в рейса ни настават дискусии къде точно ще се празнува. Предвидено е в Таупо да прекараме 2 дни и на самата Нова година да бъдем на местенце наречено River Valley, но Damo ни казва, че това е едно много усамотено място (което предлага различни спортни дейности, като рафтинг, яздене на коне и други) с едно единствено място за настаняване, и там няма нищо за правене като за Нова Година (важна подробност за повечето е, че не може да се вкарва външен алкохол). Води се дискусия какво да се прави и дали да не се остане за Нова година в Таупо, защото е по-голям и оживен град, предлагащ възможности за барове и по-оживено прекарване на празника. Пък и ние сме първият автобус от „празничните” и пред нас няма друг, с който да можеш да се придвижиш нататък. Решаваме всички да останем в Таупо. Хората искат да купонясват на Нова година, разбирайте да се напият.

Всъщност важната подробност е че времето се развали още от Роторуа, когато потеглихме сутринта и започна да вали дъжд, който не спираше. В Таупо се предлагат различни атракции, като скачане с бънджи, разни гео-термални басейни, и много други неща, но почти всички зависещи от това дали времето е хубаво или не, но всъщност най-голямата атракция това е един планински преход, който ние очаквахме с нетърпение да направим – Tongariro Alpine Crossing. Това е едно от местата и нещата, които наистина си заслужава човек да види, така твърдят всички туристически сайтове и източници, но и хората го потвърдиха на живо. Това е световно известен и планински преход, който преминава през уникални земни форми и вулканичните върховете на Ngauruhoe, Tongariro и Ruapehu. Еднодневният преход е 19,4 км през стръмни склонове и много променливо време. Поради тази причина достъпът до там се наблюдава стриктно и при не добри метеорологични условия не се допускат хора да тръгват.

Проследихме прогнозата за времето и за наше голямо съжаление не даваше следващите няколко дни дъждовете да спрат и времето да се оправи в Таупо. Всеки ден се изнасяше актуална информация дали преходът ще се състои или не и за текущия ден достъпът до мястото беше ограничен и преходът анулиран. Имахме 3 дни в Таупо, които очаквахме с надежда всеки ден да се пооправи времето, за да можем да направим прехода, но така и нямахме този късмет. Останахме много разочаровани, опитвайки се да се убедим, че ще дойдем пак, за да можем да го минем (я дойдем, я не, знаете как е). Поради лошото време нямаше и други много възможности за правене на нещо по-интересно тук и следващите три дни (включващо и Нова година) прекарани тук ги считаме малко като загубено време. Но ето малко впечатления от мястото:

Изпробваме местните барчета / кръчми. Нищо по-особено или специално, просто приятна атмосфера, народът пие бирички, а има какви ли не такива. Вечер заведенията са пълни и шумни, но се забавляват в английски стил (всеки да интерпретира както разбира) :-).

Мъфини и капучино – кафенета на всяка крачка предлагащи мъфини, пайове и капучино. Всъщност нямат кой знае колко специализирана кухня и ястия, или нека кажем че fast food-a им се състои от бургери и пайове. Пайовете им са особено добри. Има всякакви видове и пълнежи – с пилешко, телешко, месо от сърна и сладките му разновидности.

Уличните канали са с красиви орнаменти и морски мотиви, защото градът се намира край езеро. Не просто този канал изглежда така, всички канали са с такъв или други орнаменти, които можете да намерите и по кофите за боклук. Красиво е.

Новогодишната нощ

Барчета и малки клубове препълнени с много народ – предимно тинейджъри и млади хора, музиката – неопределена, настроението – главно да се напие. Под хостела имахме бар „Елемент”, където народа се събираше за Новогодишната вечер – нищо специално или претенциозно, не мога да кажа и че бяхме много новогодишно настроение, по-скоро – просто поредната вечер, но да кажем по-шумна. В бара се изръси група англичани облечени тематично по този начин, вече на градус и настроение. След известно време полицията мина на проверка и ги помолиха да напуснат заведението, защото не можело толкова голи да се размотават, било против правилата. Изчезнаха, по-късно се върнаха. Но цялата вечер беше – много хора, шум, лудница. За мен лично по-скоро досадно.

Може би най-хубавото, с което свързвам престоя ни в Таупо е че делихме стая със Сам и Джон – двама студенти от Южна Корея, с които завързахме близко приятелство. Всъщност благодарение на това, че бяхме в една стая се запознахме с тях, а след това и споделихме доста преживявания заедно. Сам и Джон са студенти, които са имали възможността да заминат да учат една година в Австралия като разменни студенти и да пообиколят Австралия и Нова Зеландия. Това им беше последното пътуване от целия престой в чужбина, след което се прибираха към родна земя. Интересуваха се много за България, езика и културата ни, постоянно задаваха въпроси, всъщност като се замисля доста време прекарахме заедно до края на пътешествието ни и много неща научихме едни за други. Готини млади хора, отворени към света, чисти и наивни понякога, по детски смешни и много забавни J Споделихме малко традиции, като те ни сготвиха тяхно традиционно ястие, ние на свой ред българско.

(не обичам fish-eye обективите, правят те четверо-размерен :-))

Във времето прекарано в Таупо посетихме тъй наречените “hot water springs” (горещи извори), каквито има на много места, но ни казаха за едно, до което има свободен достъп. До там се стигаше след около 30 минути ходене пеш и в една сутрин се запътихме дружно натам, но не спря да ни вали проливен дъжд. След 30тина минути ходене стигнахме един много красив парк, със зелени гори и поляни. След известно ходене открихме изворът с топла вода, където и други хора се опитваха да се сгреят, но от дъжда, който не спираше, нивото на водата се беше покачило и температурата нямаше нищо общо с горещ извор, а по-скоро с хладка вода. Отгоре ни валеше, а и ние киснехме потопени във вода, докато не започнахме леко да се смръзваме. Надянахме ветровките и се добрахме обратно до хостела, докато през цялото време продължаваше да ни вали. Бих казала, че това беше едно доста мокро преживяване, но си струваше.

Броим дните в Таупо, за да продължим нататък. След Новогодишната вечер, която отбелязахме с няколко питиета и след това весели разговори със Сам и Джон, на сутринта стягаме багажа и се товарим отново в зеления автобус. Напускаме това място с не особено добри впечатления, поради трите дни непресъхващ проливен дъжд. Потегляме към Уелингтън (столицата на НЗ), като с тиха надежда следим прогнозите за времето и се молим да се оправи. Потегляме отново на път и оставяме назад с тъга Tongariro Crossing. В мислите ми остава мисълта, за това как все се надявам някой ден да успея да стигна до там...

Малко снимки

Обстановката в местно барче

Бар "Елемент" под хостела, където беше "купонът" за Новогодишната вечер

Някои от нашите спътници в това пътуване (от Германия, Бразилия, Канада)

Вкусен и любим местен шоколад :-)

ТБИЛИСИ в снимки

Тбилиси видян от върха на крепостта Нарикала (на грузински: ნარიყალა). Градът се простира от двете страни на река Мтквари (Кура).

Старият Тбилиси – реставрирани къщи запазили облика на стария град на Тбилиси, разположени в подножието на крепостта Нарикала.

Паметник „Картлис Деда” (ქართლის დედა) – в превод – майка на Картли (от „ქართველები” – грузинци, грузински народ). Символ на града. „Майката на грузинците”, която се извисява на върха на хълм Сололаки от 1958 г. Двадесетметровата фигура на жена облечена в грузинска национална носия. Тя символизира нрава на грузинския народ: в лявата си ръка държи купа с вино, за да посрещне с гостоприемство тези, които пристигат като приятели, а в дясната си ръка държи меч, за да посрещне тези, които идват като врагове.

Крепостта Нарикала (ნარიყალა) – древна крепост построена през 4 век, на хълма с изглед към Тбилиси и река Мтквари (Кура).

Булевард „Руставели” и театър „Руставели” – носещи името на един от най-известните грузински поети (от 12 век) – Шота Руставели, булевард „Руставели” е най-централният булевард на столицата, с широки тротоари, сгради с красива архитектура, театри, административни сгради, магазини и кафенета. В сърцевината на града, това е място за приятна дневна или вечерна разходка.

Катедрала „Самеба” („Света Троица“) е третата по височина източно-православна катедрала в света и главният катедрален храм на грузинската православна църква. Построена е в периода 1995 - 2004 г. Катедралата е построена на левия бряг на река Мтквари в историческия квартал Авлабари. Катедралата се състои от 9 параклиса, 5 от които са разположени под земята. Общата площ на катедралата е 5000 км2 и височина 84 метра. Около самата катедрала е построен голям площад на 2 нива, който открива красива гледка към града от противоположната страна на Нарикала. Тук е приятно място за вечерни разходки и почивка. Залезът от тук е особено красив за наблюдение.

Улица Шарден – тясна, къса уличка, носеща името на френския изследовател Жан Шарден, който посещава Тбилиси през 1863 година. Тогава улицата се казва „черния ред”, защото е пренаселена с магазинчета и работилници. Днес улица Шарден е изпъстрена с китни барчета, кафенета и заведения – това е мястото, където се развихря част от нощния живот на Тбилиси. Струва си през деня дори просто да се разходите, защото всяко заведение носи своя специфична атмосфера, разнообразие и пъстрота.

Статуя „Тамада” – близо до улица Шарден, на площадчето преди самата улица почива бронзова фигура на мъж, който държи в ръце рог за вино (един от традиционните символи на Грузия – рог за пиене на вино). Тази фигура е увеличено копие на бронзовата статуя наречена „Тамада” (човек вдигащ тостове), открита по време на археологически разкопки в западна Грузия. Тези открития датират от 7 век преди Христа.

Сухишвили – статуя на основателите на световно известния грузински ансамбъл „Сухишвили” – Нино Рамишвили и Илико Сухишвили, в центъра на града. Ансамбълът е изнасял вече няколко пъти концерти в зала 1 на НДК у нас.

Сярните бани на „Абанотубани” (в буквален превод „квартал на баните”) – старинен квартал на Тбилиси известен със сярните си бани. Разположен на източния бряг на река Мтквари в подножието на крепостта Нарикала, кварталът „ Абанотубани” е важна историческа част на града – това е мястото, където според легендата, соколът на царя на Иберия, Вахтанг Горгасали паднал, което довело до откриването на горещите извори и в последствие до основаването на нова столица.

Паметник на грузинския поет Иетим Гурджи – близо до църквата Сиони се намира паметник на грузинския поет Иетим Гурджи (1875 – 1940) – бард, който композирал и изпълнявал свои и народни песни за кавказките народи. (Скулптор: Д. Микатадзе, архитект: Ш. Кавлашвили, 1985).

Вахтанг Горгасали – статуя на цар Вахтанг Горгасали, създател на столицата Тбилиси. Легендата гласи, че през 458 след Христа, мястото където се намира днешен Тбилиси е било покрито от гори. Цар Вахтанг Горгасали излязъл на лов в дълбоките гори със своя сокол. По време на лова соколът на царя уловил един фазан, но в борбата и соколът и фазанът паднали в един от близките горещи извори. Когато царят открил птиците, те се били сварили. Но царят бил толкова запленен от откритието на горещите извори, че решил да построи град на това място. Името Тбилиси произлиза от старогрузинската дума „тбили”, която означава топъл. Градът е наречен Тбилиси (топли извори) заради множеството сярни горещи извори на областта.

Мостът на мира – този модернистичен мост е съвсем скорошно творение на италианския архитект  Микеле ди Лучи. Мостът се простира на 150 метра над река Мтквари, построен по поръчка на кметството на Тбилиси, за да се създаде модерна дизайнерска постройка, която свързва стария Тбилиси с новата част на града. Официално мостът е открит на 6 май, 2010. Мостът разкрива гледка към църква Метехи, крепостта Нарикала и статуята на основателя на града Вахтанг Горгасали от едната му страна и към моста Бараташвили и резиденцията на президента от другата.
Конструкцията на моста е построена в Италия и транспортирана до Тбилиси с помощта на 200 камиона, а осветлението на моста е инсталирано на място по време на сглобяването на конструкцията.
Важно е да спомена, че много от местните не харесват тази модернистична конструкция и доста негативно се изказват по неин адрес, че не и е там мястото, но лично на мен, както и на всички посетители и туристи много ни допада.

Модерният мост и телевизионната кула – на преден план новият мост през нощта – осветен, а в далечината на хълма се вижда телевизионната кула, която с множеството цветни лампички, сменящи цветовете си, прилича на сграда от Лас Вегас. :-)

Нощен Тбилиси – Тбилиси през нощта е красиво осветен, с усещане за уют и топлина. Красивите лампи с орнаменти из целия град не са сложени просто за украса. :-)

Орнаменти и лампи – целият град е „изографисан” с множество орнаменти в най-красиви шарки, форми и мотиви. Моите любими лампи са на всяка улица, булевард, място – от различни по-различни и от красиви – по-красиви. 

Хачапури – не можем да пропуснем и някои вкусотии от местната кухня. Хачапури се яде навсякъде и по всяко време. Най-близкият еквивалент, който можем да дадем с българската кухня е баница, но само един от видовете му. Има различни видове хачапури, според региона – ачарули, мегрули, имерули. Най-общо казано представлява омесено тесто, в което се слага сирене (местното е по-различно от българското), „разточва” се с пръсти, да стане като тънка питка и се пече във фурната. Различните видове хачапури се правят по-различен начин.

Хинкали – любимите хинкали! Няма човек, който да ги е пробвал и да не са му харесали. Еквивалент – пелмени, но доста по-големи като размер и задължително вътре с месо и много местни подправки, които придават специфичен вкус. Много питателни и вкусни. Не се нуждаят от повече „реклама”, просто ако имате възможност ги пробвайте.

Лаваши – местният хляб. Тънки и продълговати питки, които се пекат в специални пещи – залепят се за стената на пеща. Купуват се горещи и се хапват с масълце и сирене (е, не е задължително). Много вкусен хляб!

Кхава (кафе) – моето любимо кафе. Нищо по-особено, в Грузия до скоро се пиеше предимно кафе направено на джезве. Наскоро навлиза еспресо и капучино. Има едно местенце в старата столица на Грузия – Мцхета, което се казва „Салобио” („място където се прави боб”), и там кафето винаги го правят с такива рисунки и красоти. Винаги го посещавам, за да се порадвам на това, каква шарка са ми подготвили този път. Ето и няколко варианта да се порадвате и вие. :-)