ЛЯТНО

Обичам лятото!

Изпълва ме с вълнение, надежда и слънце. Усещам мириса на морето, пясъка и вълните и всичко изглежда възможно и постижимо. Сякаш се движим в друго време и измерение. Нещата, които правим са по-наситени с радост, слънчевият ден изпълва с ведро настроение, работим и творим с лекота, а уикендите посвещаваме на пътувания по къси гащи, джапанки и тениска. 

Някак е леко на душата и сърцето. Човек мечтае повече, наслаждава се с радост и вдъхновение, животът е изпълнен със смисъл. Пробужда се вътрешната свобода, копнежът за полет и реене. Дните се нижат в лятно настроение и не искаме да свършва. Черпим с пълни шепи от живота, от всеки миг, среща, случка. Просто сме щастливо окрилени и живеем тук и сега.

Нека да е лято!

Да редиш думи непопулярно

Да редиш думи непопулярно.

Да искаш да кажеш нещо, което обаче не носи захарта и позитивизма, с които се опитваме да живеем. Опитваме се да, но депресията и тъгата и неудовлетворението са навсякъде около нас и в нас, добре заровени надълбоко, да не дават израз. Не искаме да ни виждат такива и сякаш се лашкаме в крайностите на дълбоката меланхолия и безсмислие, което откриваме в живота и екзалтираната еуфория и див ентусиазъм, с които ни се иска да го живеем тоз живот. Парадоксално нали? Съвсем не.

Какво ли се случва с нас хора? Как го живеем този свят ден подир ден. Возим се на въртележка от емоции, настроения в палитра от висоти и спадове и мерим дните по това дали слънцето днес грее за нас или е настанала сива мъгла. Нека не крием тъгата си, защото тя също има глас и той е така задушаващ, така сподавен в копнежа да се провикне. Нека хората около нас знаят, че „добре съм“, не значи, че съм добре, а понякога значи „мъчно ми е, но не искам да знаеш“.

Сравняваме се, няма как. Гледаме постовете във фейса, хубавите снимки на залези, морета и плаж, слънце, коктейли, радост, усмивки – желаем ги, копнеем ги и искаме да е вечно лято. Искаме да се носим по вълната на живота с пълна сила, да черпим с шепи от свободата, креативността, парите и всичко с което можем да се сдобием и да си набавим. Искаме го този пуст живот с цялата му пълнота и богатство, но се блъскаме в стените на илюзорното.

Как да го бъдем?

Можем ли вечно да замитаме под килима онова, което наричаме негативно, тежко и мрачно. Онези части от нас които се гневят, плачат, бушуват и мизерстват. Можем ли да отричаме онова, което не харесваме в себе си и да избираме напудреното и лустрото? Нека си признаем сивотата в нас, защото тя носи своята красота – тихо и семпло приседнала до нас, търпелива и разбираща да я видим, да я зачетем, да ѝ дадем пространство. Спътница житейска, носеща онзи смисъл и дълбочина, които всячески отказваме да видим.

Нека си позволим да поседнем до нея в тишина, да споделим някой безмълвен миг, да потънем в съзерцанието на пустотата, защото има мигове, в които няма нужда от думи или думите, които редим са непопулярни...

ЗА ДРУГАТА РЕАЛНОСТ

Понякога губиш посока. Не знаеш кой си, какво ти се прави, накъде да потеглиш, какво да поемеш.

Понякога се луташ безпътно и се чувстваш изпразнен от съдържание, като пътник без посока, човек без идентичност, уморен ум, апатично настроение. Гледаш в "балона" си, витаеш в ума си.

Понякога нямаш нищо за което да се хванеш, ще ти се нещо, което да осмисля деня ти. Гледаш едни и същи неща, не чуваш нищо ново. Сякаш животът си крета в едни и същи релси, като влак, който е пропътувал толкова километри, че пътните релси вече ги няма, просто няма повече накъде.

Всеки цикли в едни и същи филми, един и същи житейски сценарий като развалена грамофонна плоча, зациклила на едно и също място и иглата не може да прескочи към следващата песен, дума или история. 

Така сме хората често, някак едни такива безпредметни. Всичко тече, циклите се нижат, нещо там се борим, нещо там ни се иска, търсим някаква смисленост, мислим си, че нещо правим, че променяме света, раждаме деца, създаваме семейства, мислим си че правим нещо градивно, мислим за това или за онова и животът така си протича в една безпредметност, в една пустота. Запълваме я с вещи, покупки, храна, връзки, срещи, дори с пътувания. Търсим смисъл, но гледаме и да не мислим много за него защото тогава става тежко и тегаво. Създаваме си мечти, мечтаем за по-доброто бъдеще. Борим се с депресията и безпредметността, с клишетата и стереотипите.

Търсим смисъл, за да има за какво да се хванем и така ден подир ден, потопени в алкохолизиране, защото е по-поносимо, в мотивационни речи и книги, защото имаме нужда от илюзии, в здравословна храна, защото сме обградени от мръсотия.

Ден подир ден, в утъпканите пътища на живота. Хора, държави, езици, култури - всеки в илюзията на своята значимост и различност. Всеки изпълняващ ролята си в матрицата. Ден подир ден и така до края.

Амин!

Простичко за Австралия

Залезът е красив, багри небето в цветове.

Далечни фигури, изгубени сред капките вода на окъпаните от океана брегове.

Денят преваля. Плажът пустее, а небето се оцветява в оранжево, розово и синьо.

Рибари ловят риба - самотни силуети на фона на отиващия си ден.

Красива си пуста Австралия!

Бог те е дарил с природа, с океан, със зеленина, със свеж въздух и чистота.

Дарил те е с красота!