ЕДНО ОТ ОНЕЗИ ПЪТУВАНИЯ

Има пътувания, които са по-различни от онези, стандартните или общо-понятните. Това е едно от тях – едно от онези пътувания, в които хора от различен произход, възраст, град и интереси се събират заедно да направят нещо. Те не знаят какво ще се случи, не знаят и какво ги очаква, но тръгват в тръпнещо очакване, любопитство и може би капка притеснение.

Те всички се срещат – в уречения ден, час и място. Там са и се вълнуват. Вълнуват се и тези, които са ги събрали. Вълнуват се и тези, в чиито ръце ще бъдат поверени в следващите няколко дни, часове и минути. Вълнението е споделено и сгъстява въздуха. Започва се и всеки се представя. Споделят се очаквания от предстоящото, минали спомени, смях и леко отпускане. Напрежението утихва, а очите се пълнят с любопитство, а може би и с капка досада? Един ги води, другите следват. Колебаят се, кой кого да последва. Дават се мнения, хвърлят се реплики, шум, глъч и много приказлива еуфория. Важното е, че всички са там, заедно, макар и още да не го осъзнават и това, което изживяват по някакъв странен начин запечатва мига. Не го осъзнават, но ще остане някъде в спомените и някой ден ще се сетят, че са били там – на това място, с тези хора, в тези вълнения и преживявания. Ще се сетят с усмивка, която ще озари лицата им, а други и с чувство за малко тъга. Това са едни от онези пътувания, в които хора различни, събират се. Заедно, споделят и казано и премълчано, споделят 2 дни изрязани от ежедневието си и там някъде в това пътуване се раждат приятелства, приятни мигове, нови идеи, много смях или просто поредното изживяване.

Сега са спокойни, защото са в сигурни ръце. Не знаят коя е следващата стъпка, но се оставят да бъдат водени. Имат съмнения, но са симпатично отворени към нови идеи, нестандартни хрумвания и различното преживяване. Дръзват да рискуват и да пробват новото, стъпват с крачки – реални и истински. Смеят се и продължават да правят стъпките, стават все по-смели и все по-разчупени. Идва финалът на първото „полувреме”. Време е за заслужено приятна почивка. Свърши се, но идва и ден втори, в който има да се случват още куп интересни неща.

Сутрин е. Слънцето вече напича, макар в планината сред тези високи гори. Леко мързеливо е, особено след вчерашните вълнения, но стягаме тяло и дух за предстоящия ден. Събуждаме деня с приятно загряване – банално и простичко, но весело и разчупващо. Смеят се – те си знаят защо, познават „скритите ризи”. Говорят, не спират, шумни са и енергични. Така може би скриват и тихото вълнение или слабия страх да не бъдат разкрити.

Време е – спуснете пердетата! Време е представлението наистина да започне. Досега само играхме, а сега е време и за нещо повече – да пресъздадем реалността в играта и в ежедневие. Всички се мятат през глава в това преживяване. Дават своите досега таени 100%. В това те са най-истински и можеш да видиш цялото им старание, а също така голяма доза смях, весели погледи и щастливи мигове. Така в групи събрани те творят своето нещо, а ние подготвяме мястото, където то ще се случи.

Време е – време за второто полувреме. Всички подготвят се в сценична треска. Потрудили са се и заслужават всички аплодисменти, за това, което искат и ще ни представят. Завърта се лентата с пълна скорост. Кадрите текат един след друг. И там някъде пред обектива заиграва драма, а романтичният Алехандро търси пътя към своята любима, загубена в заблудената любов на стария похотлив фармацевт д-р Щипиньо. В кадър изгрява убийство и измама в едно застаряло казино. Касандра се буди с нови прозрения. Звездните рейнджъри завладяват галактиката с „ентусиазъм и развитие”! Сцената оживява, както и окото на обектива. Запечатани в действие, актьорите се поздравяват. Бурни аплодисменти, незабравими сцени и мигове, вълнуващи образи и персонажи. Всички споделили това дълго пътуване ... потапят се в емоцията и вечерните страсти.

Сутрин е. Май всичко свърши или дойде до своя естествен финал. Време е? Да, време е да си тръгваме, а каквото било – останало е запечатано – тук, в този ден, на това място и в тази компания. Запечатано за поколенията. Какво - ще попитате? Е, те си знаят и някой ден ще си спомнят. Група от хора събрана на едно място – различни и всеки със своите истории. Събрани да споделят едно пътешествие, което някой ден ще се превърне в един истински сценарий. А онези, родени за широката българска сцена ще се върнат в спомените си към този незабравим спомен и в блясъка на камерите ще се изправят и ще разкажат за - Едно от онези пътувания!

А за нас остава усещането за вътрешно удовлетворение от поверените ни мили гости. За това, че бяха тъй смели, тъй дръзки и с широки възгледи и оставиха много материал за размисъл. Идва моментът на всяка раздяла - естествен завършек на всяко вълнуващо преживяване. Разделяме се и ние и всеки потегля. Дали ще се видим – това никой не знае. Това бе едно от онези пътувания, в които човек преоткрива себе си и оставя и място за тиха носталгия...

... из „Мемоарите на един тиймбилдинг”... :-)

На Път за САНТОРИНИ

Не може да не сте виждали прекрасни снимки с бели къщи и тук-таме цапната синя боя, красиви залези и невероятни пейзажи. Сякаш това място е създадено за окото на фотографа – да се потопи и да изследва с часове, с дни, а може и със седмици.

Трудно е човек да пише за минали неща, макар и да са били тъй скоро. Емоцията и тръпката не е същата, но в писането тя отново се прокрадва. Ако някой ми беше казал, че ще ида в Санторини някой ден, сигурно щях да му повярвам, но най-малко щях да се надявам да е даром.

Пожелаваш си нещо силно, то е в мечтите ти и го пускаш да отлети. Забравяш за него и то един ден само се връща да те изненада, когато най-малко очакваш. Така се случи и с това приказно пътуване.

Това красиво и необичайно място се намира сред група островчета в Егейско море - наречени Цикладите. Да стигнеш до там не е толкова трудно, но е дългичко, особено, ако пътуваш с наземен транспорт. От България човек потегля с кола, рейс или с влак към Атина и пристанището Пирея. Оттам може да хване ферибот, в която островна посока си пожелае. Да не забравяме, че в Гърция се намират куп красиви острови, които са били домакин на много сватби, романтични пътувания, заснемане на филми и място за пътешестване и почивка.

Водно-транспортната мрежа е много добре развита. Туристи от цял свят се стичат да посетят някое от приказните места и острови. Ние пътувахме с Blue Star Ferries, които доколкото разбрахме имат и офис в София, където човек може да си направи резервация. Другият вариант е да го направи на техния официален сайт: http://www.bluestarferries.com или, разбира се, на място.


Фериботите са интересно нещо, особено, ако не си се информирал как функционират и какво се случва на тях. Качихме се с ентусиазъм и ведрост, защото съвсем скоро щяхме да бъдем на дългоочаквания остров. Нашият ферибот беше от експресните, което означава, че не спира почти никъде и се стига до Санторини за около 5 часа (иначе за около 7 и половина). С качването народът се пръсна с бърза скорост по всички пътеки и посоки като мравуняк сред полето и докато човек се обърне и осъзнае какво се случва разбира, че трябва да бърза да си вземе място в някое от заведенията/кафенета на ферибота, защото има шанс да остане прав или да се шляе безцелно 5 часа в опит да убие времето. Да, ама това стана ясно едва на втория час от нашето пътуване, защото решихме, че хората са жадни и много им се пие кафе и бързат да приседнат някъде :).

Изтипосахме се на една от многото палуби, за да наблюдаваме как се отдалечаваме от брега и да успеем да щракнем някоя и друга снимка. Не изкарахме дълго там, защото вятърът брулеше всичко по пътя си и ентусиазмът бързо отлита, когато в един приказно летен ден надяваш есенните одежди и в опит да усетиш романтиката от пътуването бързо се ориентираш към подслона на закритите пространства.

Peшихме да направим обиколка вътре и да видим какво се предлага. Открихме два интересни салона – единият като салон на самолет, другият амфитеатрален, като кино салон. Първоначално беше празно и решихме, че хората нямат желание да сядат на затворено и тъмно, а предпочитат масичките на кафетата, които са до прозорците и човек може да се наслади на хубави гледки. Дори недоволствахме и се чувствахме ощетени, че не сме успели да завардим някое кафе-място или някой прозорец. Е да, всичко прекрасно, докато не се оказа, че малкото места в салоните всъщност са предвидени за пътници, които предварително са си закупили билети с места. Това да имаш местенце, в някой от тези салони се оказа черешката на тортата – разбирайте лукс. Все пак някой можеше да ни го каже това! :)

Изминаха два часа в обикаляне, в които установихме, че човек няма къде да седне да изпие едно кафе, защото всичко живо е заело местата в кафетата. Въпреки всички предупредителни надписи и забрани, вместо по едно, хората си бяха взели по 2-3 столчета/седалки, за да може междувременно да си подремват. Балканска му работа! Единственото място, където имаше места за сядане беше Goody’s, където можеш да седнеш да похапнеш, след което учтиво те гонят от масата, за да има място за други изгладнели туристи.

На палубата беше студено и мразовито, защото нощта вече се спускаше. След няколко отчаяни обиколки и изнервени туристи, които сноват в постоянно търсене, видяхме купчина натрупани обикновени столове до един от изходите към палубата. Дръпнахме си два, които сложихме буквално в коридора един срещу друг, още един по средата, на който да отпочиват краката ни. Завихме се със суичерите и се облегнахме на стената да подремнем. Няколко нещастно сновящи туристи видяха примера ни и облекчено бързо го последваха, скоро алеята беше изпълнена със седящи на столчета хора, които примигваха очи от умора. Почувствахме се като backpacker-и като каквито до сега не бяхме пътували, но преживяването беше интересно, особено, след като реших да разкърша схванатото си тяло в малко йога пози, дупейки се славно по средата на алеята. Ако не друго позабавлявахме и без това умрелите от скука пътници :).

Мда, пътуването беше вълнуващо и предвещаваше едно хубаво начало на нашето приключение в Санторини!!! Все пак гледката си струваше, особено в късните часове преди залеза.


Ето ни и нас в късния час на пристигане – раздърпани и чувалести. Липсата на фокус на снимката само отразява колко премрежено гледаха заспалите ни очи :). Качваме се на рейсчето и потегляме към хотела. Дали е хубав или не – кой го е грижа. Важното е, че й-накрая ще има сън – след 23 часа пътуване! Лека нощ и до следващо включване...