…ми е понякога дъждовно и на душата.
Водата казват лекува, отмива,
пречиства.
Също както сълзите пък облекчават,
изтичат, отнасят...
…тъгата със себе си, части от
спомени, нещо което е трудно да сдържаш в себе си и руква защото не може повече
да издържа. Сигурно и небето понякога насъбира в повече и не издържа на цялото
това напрежение и иска да се освободи от тежестта и товара си, да изтече като
ручей и да се изсипе с пълна сила.
Навън ръми, цял ден е сивкаво и мрачно,
капките дъжд се роят една подир друга по прозорците. Комините отсреща пазят
като стожери, а в двора на училището децата джапат в локвите, крещят с пълен
глас и се радват. Още не знаят какво е това меланхолия, или защо небето иска да
се излее отгоре ни, защо ние хората понякога вътре в себе си сме цяла една
агония – палитра от емоции, мисли, тревоги. Не знаят как с годините човек се
променя. Как части от него умират, а други закърняват. Как бяло и сребърно се
настаняват в косите му, как очите посърват и губят от блясъка си. Не знаят
какво е да мислиш за утре, за другата седмица или за цяла година. Какво е да
бързаш всяка сутрин за работа или вечер, за да приготвиш вечеря. Не знаят какво
е да се откажеш от мечтите си, защото не си могъл всичките да ги вместиш в
живота си. Да предадеш себе си, да предадеш някого; да се бориш усилено, но безуспешно.
Не знаят какво е да пораснеш. И
дъждът, който за тях е веселба и радост как бавно се превръща понякога в тъга,
понякога в меланхолия, понякога в забравена песен. Познават безгрижността на
живота, но все още не я разбират, все още не са я осъзнали, не и докато
по-късно не се сблъскат с отговорностите, битовизмите и света на възрастните.
Сега всичко им изглежда „нечестно“ или „несправедливо“, всичко е „драматично“ и
„трагично“, а само да знаеха, само да знаеха…
Как биха ли черпили с пълни шепи
от живота, такъв безгрижен, насъбран в няколко локви от дъжд и порой от небето.
Да джапаш лудешки, да тичаш на воля, да се скриеш под чадъра с калинки или в
двора на съседа. Да правиш пакости, да се криеш от вашите. Да се катериш по
дърветата, а някой да ти вика „Слез веднага, че ще се пребиеш!“. Много
възможности и много хоризонти…
Дворът затихва от детската глъч.
Остава шумът от дъждовните капки, леко потропват по перваза, а в далечината
някой отговорен човек е тръгнал нанякъде с колата си. Има нещо „дъждовно“ в дни
като този. В дни като този дъждът просто вали.
