WAITOMO CAVES, NEW ZEALAND

Ден 2 – KIWI EXPERIENCE

27.12.2011

вторник

Ден втори. :-) Отварям очи. През нощта мръзнахме от студ в таз картонена колибка без отопление, а нощите тук са си студени. Дните, ако има слънце могат да бъдат жегави, но както е жечко, времето може да се промени буквално за минути и в общи линии ако си тръгнал на разходка с потник, да се прибереш с шуба.

Ставаме рано и започва едно пренареждане и оптимизиране на багажа (отново). Ако научихме нещо от това пътуване, то е че можем да пътуваме и с доста по-малко багаж. Е, това го научаваме при всяко пътуване, но все още не сме усвоили напълно уроците, хе-хе. В 7:45 сме наредени и строени в нашия зелен автобус. Още не сме му свикнали, но след време става наш втори дом. Измъкваме се по тесния, криволичещ път от полуострова и поемаме към Waitomo, с известните Waitomo Caves (пещери). С всяко следващо качване на зеленото KIWI започваме да се ориентираме и да си изграждаме навици как работят и са организирани нещата. Damo ни разказва накъде сме се запътили, къде ще се настаним и какво можем да правим там. Тук основното нещо са тъй-наречените “activities” или неща, които можеш да правиш – адреналинови или приключенски дейности. Повечето разбира се са платени, все пак толкова голям процент от икономиката на страната се крепи на туризма и дейностите, които предлагат. Колкото по-вълнуващо е преживяването, толкова по-вълнуваща е и цената, но хората за това идват тук – да видят и да преживеят, а ние определено сме дошли да изпробваме от всичко, докато можем. :-)

Damo ни пуска стандартния “sheet” за спането (всеки ден попълваме по няколко такива) и ни разказва за различните видове приключения в пещерите на Waitomo. Основни са 2 – Blackwater Rafting (3 часово преживяване в подземните реки на пещерите) и The Abyss, преведено „Бездната”. Второто определено ни грабва, звучи ни някак вълнуващо и предизвикателно и за това решаваме, че ако е гарга, нека да е черна и рошава. Записваме се за „Бездната” – някак звучи апокалиптично, а другото е, че е 5 часа!

Пристигаме в Waitomo – зелено и малко местенце. Разполага с 1-2 места за отсядане, една кръчма и това е. Наоколо гора и зелено и изобщо не подозираме, че накъдето погледа ни стига, под цялото това пространство се ширят под краката ни пещери и подземни реки, много от които още дори неизследвани. Забравих да спомена едно от най-важните неща за Waitomo Caves. Всъщност основното нещо, с което са известни пещерите са тъй-наречените “glowing worms” (светещи червеи) и покрай тяхното виждане са се завъртяли всички тези атракции и дейности, които в основата им стои това да успееш да видиш светещите червеи. А какво са светещите червеи? Това са червеи, които живеят на тъмно в пещерите, отделят секрет, който илюминира. И това е техният начин да ловуват насекоми, с които се хранят. Насекомите, привлечени от светлината, която излъчват (в тъмното те просто блестят), летят към нея, но точно преди да стигнат светлината има тънка мрежа, в която се заплитат и червеите така се хранят с тях. По думите на нашите водачи в пещерите, секретите които отделят са техния “shit”. И ако се абстрахираме от тези не особено романтични подробности, видяни на тъмно тези „светулки” наистина осветяват стените на пещерата и гледката е красива – като нощно небе обсипано с безброй звезди.

Настаняваме се в нашия симпатичен хостел. Имаме малко време за релакс и не след дълго се отправяме към рецепция, откъде ще ни вземе микробусът за нашето приключение.

*** *** ***

Из записките на Алекс:

„Отправихме се към приключението наречено “The Abyss” – Бездната, което само по себе си навява идеята за черна дупка, дълбоко в недрата на земята. В това уникално преживяване щяхме да се отдадем на едно от многобройните изобретения на Нова Зеландия, наречено Blackwater Rafting. И ако повечето сте чували за небезизвестния Whitewater rafting, който хората свързват с усмихнати лица, слънчеви лъчи и разпенени бързеи, blackwater rafting-а те обгръща с непрогледния мрак на подземните реки и кънтящото ехо на невидимите водопади. Единствените ти „оръжия” са: мокър костюм, който те съхранява от вледеняващите води, автомобилна гума, която ти служи като малък спасителен сал и слабата светлина на пещерняшкото фенерче, закачено на каската ти. Това е преживяване, в което всичките ти сетива се разтварят и се опитват да „напипат” верния път към слънчевата светлина, но преди изобщо да стигнеш до нежната прегръдка на водата трябва да преминеш през 3 препятствия:

„Спускане в бездната”

„Полет в тъмнината”

„Скокът на съдбата”

„Спускане в бездната”

За спускането в бездната минаваш кратък инструктаж по алпинизъм (или техниката наречена спускане по рапел). Обучението е до толкова задълбочено, че те кара глуповато да гледаш оборудването, с което оставаш накичен и да пощракваш нервно с карабинерите, чудейки се, какво ли ти предстои? Прикачен към осигурителните въжета правиш 2 крачки и поглеждаш в бездната. Виждаш отворена „пастта” на черната дупка, към която те води тънко бяло въженце, по което преди малко се е спуснал усмихнат новозеландец със съмнително чувство за хумор. И докато дупка за повечето хора би означавало отворено пространство, на което виждаш дъното, тук по-скоро говорим за конусовидна форма, която сякаш иска да те засмуче. Инструкторът те потупва по рамото, с което ти дава знак, че е време да отлепиш треперещ крак от платформата и да си спомниш всичко, на което те е научил преди 5 минути. Плъзваш се бавно надолу и усещаш как земята започва да те обгръща все по на дълбоко. Няколко секунди след това си плътно в нейните прегръдки и усещаш как тялото ти трябва да се провре през тясната дупка, за да продължиш спускането. Дупката е толкова тясна, че почти имаш време да се паникьосаш, че ще останеш завинаги така – наполовина всмукан в земята. За щастие успяваш да се провреш и първото нещо, което виждаш е непрогледен мрак и чуваш ехото на тишината. Въртиш се хаотично и се бориш с прегръдката на мрака, а той ти отвръща с острите сръчквания на скалите около теб. И пак мрак и тишина. Единствения ти приятел е малката светлинка, закачена на каската ти – дава ти насока и успокояващо ти нашепва да продължиш спускането си.”

Подпираш с крака стената и с нова доза увереност се спускаш като изпечен командос към приключението, което те очаква. И докато шаваш с крака из тъмното и неизвестното, за части от секундата усещаш нечие присъствие и дъх до ухото си и чуваш едно гърлено и тихо “hello” точно на милиметри от ухото си – това е Steve, онзи със съмнителното чувство за хумор – първоподобие и копие по визия, говор и хумор на Джим Кери, а в този миг на „hello” се чувстваш точно като герой от вица за вежливия лос. :-)

И в този миг разбираш, че си стъпил на твърда земя или по-точно твърда скала. Е, поне краката ти опират в нещо. Steve пуска 2-3 лафа да те изкара от спека, ако случайно си изпаднал в такъв. Маха и разкопчава екипировката и ти сочи да отидеш и седнеш „ей, там”. Ама в това „там” не виждам нищо, докато не се размърда нещо, после се чуе шумолене и малко по-натам си проправяш път в тъмното и се озоваваш сред спътниците си – седите в тъмното и чакате в тишината, докато всички се докопат до мястото. Студено е, наоколо е непрогледен мрак, а миниатюрните лампички на каската са изключени и очите се опитват да се адаптират към тъмнината. Дотук добре – приключението е загадъчно-обещаващо. Гледам в далечината Джим Кери (Steve), който тихо реди приказки на всеки новопристигнал – само за ушите на новодошлия. Какъв образ!

Групата бавно се събира – числото 7. Казвам си – съдбоносно е! :-):-):-) Включваме си лампите и се оглеждаме. В пещерата сме и откъдето сме влезли, няма вече излизане оттам. Оглеждаме се. И там близо до нас виждаме единственото живо растение – паднала дървесна клонка, намерила своя път през процепа отгоре, която те дарява с последната зелена светлина, която ще видиш в следващите 5 часа.

„Полет в тъмното”

Вече спокойни потегляме на изследване из пещерата. Не сме минали и 5 метра и отпред черна дупка и пълен мрак – отново. Steve си мълчи и само се подсмихва, допада му да се погаври с нас, ей така от сърце и за душата. Настава тиха паника. Връзва те за едно въженце (поредното), гаси ти лампата и ти казва „скачай”, а ти не виждаш нищо и буквално трябва да се пуснеш в нищото – „полет в тъмното”. Първият в редицата се мята, виждаме го как увисва на метър от нас и в следващия миг като на скоростно влакче се изстрелва като стрела в мрака и напълно изчезва – ни вопъл, ни стон. В мълчание се редим един по един и всеки следващ изчезва в мрака, а Стийв, този стар познайник продължава да ги реди едни тихи и невинни, за ухото на всеки. Идва и моят ред и си излизвам душата – казвам му как ми е било мечта да дойда в НЗ, и той довършва „но вече съжаляваш нали? Хахахахахаха” Закача ме за въжето и аз самоотвержено се мятам. Решавам да се раздам напълно и надавам вика на Тарзан. А скоростта, с която бездната ме засмуква е космическа и просто политам в нищото. На финалната права се залюлявам с такъв тласък, способен да ме обърне на 180 градуса в задно салто. Кеф!!! Кефя се на максимум и викам от радост. Набиране, откачане и сядане до скалата – в тъмното и чакане. Следващата тъмна фигура прорязва мрака и отново си обгърнат от студенината на скалата. Това си беше чист полет в тъмнината или полет на доверието. Скок в неизвестното.

Joshua, местен (маор), другият ни водач, бързо разскача въжетата, палваме лампите и сядаме на ръба на скалата. Долу под краката ни като черна анаконда се вие и бълбука подземната река и се губи някъде нататък, отново в мрака. Студено е, но докато мисълта успее да стигне до главата, Joshua раздава цветни пластмасови чашки, в които след малко се разлива гореща и гъста течност – горещ шоколад – за сгряване и енергия. Ех, това ще ни стане традиция! Мисля, че по-вкусна и сгряваща напитка не съм пила никога или поне до този момент. За желаещите изниква и по бисквитка. Имаме само мигове да се насладим на момента преди да продължим нататък към неизвестното. За миг се сещам за Б-я и за един семинар, който карах едно лято, сякаш оттам започна всичко или по-скоро там бе даден официален старт и дойде вдъхновение за още и ето ме тук в другия край на света, в една тъмна пещера сред нищото и какво правя? :-) Време е за ставане. Събираме чашките и се изправяме. Сгрети сме и с нови сили. (доста е студено, дори виждаме дъха си)

„Скокът на съдбата”

И сега какво?

Изведнъж от нищото или по-точно от тъмнината се вадят гуми – огромни черни гуми от кола. На всеки се раздава по една и понеже няма скрито покрито и сме гледали сумати рекламни брошури и клипчета ни става ясно, че тези гуми не след дълго ще се озоват под дупетата ни. Стийв се подхилква – тоз уникален образ, като изрязан от някой комедиен филм – безразсъдният комедиант, а Joshua – сериозната, стабилна втора ръка, която вкарва баланс и опора – уникални! Казват ни – „гумите под д-тата и скок по „гъз” във водата, а скокът не е малък, тъй като гледам едни 3-4 метра, и това по дупе! Не случайно подбираха по око големината на гумите, да не би случайно някой при скока вземе, че се вдълбае в гумата и после няма мърдане от нея. Няма много време за мотаене – скачаш в черните води или оставаш – връщане назад няма.

Скокът на съдбата те зове, а долу в бездната те чакат студените тъмни води, да те обгърнат в ледена прегръдка. Първият смелчага се мята самоотвержено. Звукът от плясък отеква като камшичен удар в мрака. За миг ми минава мисълта какво ли е изпитал при допира на д-то му с водата? Звукът беше умопомрачителен, но си казвам „скоро ще разбера” и без много мислене един по един се мятат всички във водата и светлината на скалата се изгубва, а долу черната вода се осветява с една по една придошли сякаш светулки. Във водата сме! Студена е и режеща. Оставяме Josh назад някъде в тъмнината, а Steve ни повежда напред към тъмното. Вървим през водата и носим гумите. Вървим, за да се сгреем. Водата се просмуква във всички части от тялото. Движим се напред и пред нас се разкриват пещерни зали и единственият лъч светлина докосващ тези тъмни и непристъпни пространства е светлината от фенера на каските ни.

Steve се шегува и пуска лафове, сякаш да разсее съзнанието ни от студа и мрака. Бива си го. С него се чувстваме като с частно шоу на Джим Кери на живо. Явно и ние му допадане, защото постоянно ръси лафове за “team Bulgaria” (отбор Б-я). Ръси лафове и сам си се смее. Вървим улисани в приказки – забавно ни е и приключенско. След това спираме насред нищото и Steve ни казва отново да седнем в гумите. Наместваме се, а телата ни се потапят отново във водата и той сключва краката на всеки един от нас за гумата на човека от пред. Правим подвижна верига. Той застава начело и се понасяме бавно по течението на реката. Казва ни да изгасим всички лампите си и всичко потъва в пълен непрогледен мрак. А покрай мрака и в тишина. И там полу седнали, полу излегнали се, носещи се в ледените води на реката, метри надълбоко в дълбините под земята, в пълен, непрогледен мрак, поглеждане нагоре към „тавана” и целият е огрян в сребристо-бяла светлина – светещите червеи! Светлината не е ярка, но е красива, блещукаща, като звездни кръпки разпилени из широкия таван или „черното небе”. Красиво е и всеки, потънал в своя свят, се оставя за миг на това преживяване.

Носим се по водата, а Steve сладкодумно ни разказва за светещите червеи и откъде произлиза светлината им. Наслаждаваме се и плаваме, ту улисани в неговите разкази, ту в тишина и съзерцание. И така докато се носим, в тишината изневиделица се чува кикота на Steve, който сам си разказва вицове, непознати дори за самия него. :-) Започва да става все по-студено, костите ни се смръзват, а тялото ми започва да трепери. Скоро този откраднат миг приключва, когато пристигаме до изходното място, където ни посреща Josh. Оставяме гуми и натам продължаваме без тях. Отправяме се надолу по течението – вървим, за да се сгреем. Премръзнали, правим упражнения за загрявка, които Steve ни показва. Продължаваме да вървим, а земята под краката ни става камениста, от водата не се вижда, променя дълбочината и плиткостта си и става трудно проходима. В далечината се чува нещо като водопад или място, където се излива силно водата. Не се вижда, но шумът приближава – все по-силен и по-силен. И хоп, ненадейно се оказваме пред малка пързалка – водопад. Пързалката не се вижда под водата, но водата на това място обилно се стича под ъгъл. Дават ни идея да се метнем с глава напред, ама аз нали съм опако и решавам, че ще е с краката напред. Пързаляме се и на финала ни снимат за спомен.

Продължаваме нататък, за кратък участък се носим легнали по повърхността на водата, провираме се през тесни и трудно-проходими участъци и стигаме до една скала, където всички сядаме в редица и подпираме гръб в скалата. Всичко хубаво ама е студено, замръзваме, но явно за всичко са помислили хората. Както сме седнали се раздават познатите пластмасови цветни чашки. Steve задава ключов въпрос: „Кой тук смята, че в момента сме в emergency situation? (критична ситуация). Отговори различни, само един смелчага си признава – „критична е”! И за награда от една вълшебна кутия, в ръцете му пада голямо парче шоколад. Steve отново ни поглежда и казва „а сега все още ли мислите, че ситуацията не е критична?” :-) След което всички получаваме по голямо парче шоколад, а аз цели две. :-):-):-) В чашките ни сипват чай, подправен с лимон и ни обясняват да си топкаме шоколада в чая, след което да го засмукваме и така се топи в устата. Признавам си в таз пещера, насред тъмнината и нищото, след студа, който брахме – това беше най-вкусният чай и шоколад, които някога съм вкусвала. И докато отпиваш бавно глътки от горещия чай, засмукваш от топящия се шоколад, усещаш как тялото ти лека по лека започва да се сгрява. Топлината се разстила и ти става благо, доволно и удовлетворено. Поглеждам Алекс и му казвам: „Вярваше ли някога, че ще стигнем до тук, толкова далече, накрая на света, в някаква пещера в пущинака, под земята, в тъмното и на всичкото отгоре пием горещ чай с парченце шоколад?” Смея се и ми е кеф, защото всичко сякаш е толкова нереално и в същото време е случващо се точно в този миг.

Нашите верни водачи решават, че е момент за малко забавление. Steve минава край всеки и тайничко му шепне нещо на ушенце. След което ни дава сигнал и всеки започва да прави, това което му е казал (с чашки надянати върху лампата на каската) и ето и резултатите:

Готино нали? Или както тук всеки казва “Sweet as, bro!”. Рисуваме и чертаем знаци в чест на Josh и Steve, а последното е свободно съчинение, на всеки каквото му дойде.

И след тази приятна, забавна и сгряваща пауза потегляме на последен тур. Минаваме през реки и тунели, някои по-тесни, други по-широки. Засичаме и група „рафтингиращи”. Проходът се стеснява и стигаме до последното изпитание. Катерене право нагоре през силно стичащи се водопади, за да се измъкнем на повърхността. Последен напън и казват на тез, които са изморени, че могат да излязат по друг, по-полегат път. Няма отказване – там сме. Провираме се през силно течаща вода в едно тясно помещение. Josh се изстрелва и изчезва някъде нагоре. Steve стои като бодигард, само ти сочи с пръст къде да застанеш и да чакаш, а отгоре порой от вода и нищо не виждаш. След малко ти дава знак да тръгваш. Правиш 2 крачки и виждаш Josh в дупката отгоре, който ти сочи къде да стъпиш. Започва катерене. Впрягаш всички мускули и воля да се изтласкаш нагоре, а водата те шиба бясно в тялото и се опитва да те върне обратно. Първото водопадче преодоляно!

Един по един се събираме горе. Следва втори рунд и след малко ще бъдем на бял свят. Вторият се оказва по-лесен за катерене. Водата ни бие толкова бясно. Някъде на финалната права Josh те чака със скрита „камера”, за да запечата мига. Още 2 крачки и излазваме на повърхността на земята. Едва сега осъзнаваш колко е тихо и как ушите ти сякаш си поемат въздух тишина. Долу през цялото време сме чували силното бучене и разбиване на водата. Навън е слънчево, тихо и зелено. В гората сме. Един по един се събираме, доволни и щастливи от това невероятно преживяване. Joshua и Steve – огромни благодарности! Да не звуча като от наградите на Оскар, където се изреждат и благодарят на роднини от девето коляно, но това преживяване наистина нямаше да е същото без тях! Тези уникални образи. :-)

Прибираме се до централата, събличаме с доста зор „водолазните” костюми, мятаме ги във вана за дезинфекциране, а на нас си мятаме по един горещ душ и се събираме във всекидневната, където ни чака гореща доматена супа. Знам, че взех да се повтарям, но това е най-вкусната супа, която някога съм хапвала. :-) След 5 часа прекарани във водата и на студено, няма как да е иначе. Събираме си мислите. Бъбрим си с групата и Josh и Steve. Тук разговорите винаги се въртят около това, от къде си, за колко време си тук и къде си обикалял до сега (по кой маршрут се движиш). Обменяме преживявания и истории, след което стягаме раниците и ни закарват до хостела. Мисля, че тази нощ ще спим като къпани. :-) Хапваме по нещо в кухнята, пробвам да се вържа в интернет, но на втората минута спя права. Мдаааа, да не забравяме все пак, че това е едва третият ни ден в НЗ и телата ни не са се адаптирали още. Отправям се към стаята. Лягам си и изпадам в най-дълбокия сън.

ДЕН 1 с KIWI EXPERIENCE

HOT WATER BEACH

26.12.2011

Понеделник

Ставаме рано сутрин. It’s a new day, it’s a new life! :) (Нов ден, нов живот)

Закуска в стаята. Преглеждаме разни брошури и карти, които си взехме от летището. Това ми харесва тук, че информация има страшно много под формата на безплатни брошури за всички видове дейности и безплатни карти: на северния и южния остров. Във всяко градче има iSite (техния информационен център, където можеш да намериш информация за всичко, и любезният персонал може да ти “book”-не всяка дейност, която пожелаеш). Разглеждаме какво да вземем с нас.

Оправяме багажа (мамка му, пак много багаж помъкнахме!), освобождаваме апартаментчето и се отправяме към мястото, откъдето ще ни вземе автобусът на KIWI Experience. Ако не съм ви споменала до сега, закупихме си тъй наречения SheepDog Pass от КIWI Experience. Известна местна фирма за пътувания с автобус за backpacker-и. Много се чудехме кой вариант на пътуване да изберем, с кола, с campervan или друг, но накрая се спряхме на този. Зеленият рейс с лого KIWI ни очаква. Натоварваме се и потегляме.

Със самото потегляне Damo (или Damon) – нашият гид и шофьор ни честити Коледата и с типично новозеландски хумор, характерен за преобладаващата част от местното население ни дава да разберем, че би предпочел да е някъде другаде, а не с нас и в този автобус. След което следва дълга част от разяснения по какъв начин ще бъдат организирани нещата по време на нашето пътуване. В първите 20-30 минути слушам в пълно неразбиране, опитвайки се с моята английска филология и дългогодишен „експертизъм” от всякакви англоговорящи държави да вдяна аджеба какво казва. Дори Алекс се справя по-добре с разбирането, при което се чувствам като пълен идиот и разбирам, че ще ми трябва малко време да вляза в час. Особено зациклям, когато Damo заговори за някакви пилета и кокошки (chicken), като се оказва, че говори за чекиране в хостел, тоест за check-in :-) При което се зачудвам, ако така произнася check-in, да звучи като chicken, как ли тогава звучи наистина пиле?!?! Както и да е. Трябват ми ден-два, за да вляза в час, след което дори си обогатихме речника с често използваните изрази като „heaps of, heaps of….”, “huge, huge…”, “sweet”, “awesome” и “sweet as bro”. :-)

Спираме за кратка спирка в офиса на KIWI Experience в Auckland, за да може Damo да смени ваучерите, които е събрал от нас, с жълти билетчета – без тях не можем да пътуваме наникъде. След което потегляме към нашата първа дестинация – Hot Water Beach в Coromandel. Будни сме, но някак тялото ми още не се е адаптирало и първите 3-4 дни след пристигането ни в Нова Зеландия тялото ми се бори със симптоми на настинка и постоянно усещане за студ. Тук е лято, е не по нашите БГ стандарти, по-хладно е, или по-скоро много променливо, но е лято. На мода са късите дънкови гащи – всички ходят с такива и с джапанки. Ако е студено и хладно, мятат по един суичер горе, но долу се запазва модата на голите крака (независимо от формите и размерите) и късите дънкови гащички. Първите дни умирам от студ и ходя чисто есенно облечена, но англичаните и скандинавците, за които 15 градуса е супер жега, развяват оголени бедра и кълки, само при вида, на които ми става още по-студено. Та с още неадаптирало се тяло, пристигаме в топлия holiday park на Hot Water Beach. По пътя всичко е зелено, зелено и не можем да отлепим очи от зеленината навсякъде. По път за натам, Damo ни пуска „the sheet” (за всяка дестинация, хостел или дейност се пуска по един лист, в който вписваме какъв вид спане искаме или се записваме за някоя дейност, която искаме да пробваме в мястото, където отиваме). Записваме се, че искаме двойно настаняване. Всеки хостел има различна конфигурация. Ние нямаме никакъв опит с пътуване и отсядане в хостели или както му казват “backpackers”, но тук натрупваме доста солиден опит и с времето ставаме все по-организирани и оправни. :-)

В поредния списък (sheet) се записваме, че искаме да се включим да правим kayaking (досега никога не сме пробвали). Мен разбира се веднага ме хваща спека и ми се събуждат страховете – ами ако каяка се обърне и главата ми се потопи във водата и не успея да изплувам? Независимо от това, решавам, че ще се пробвам, пък и ни уверяват, че няма проблем дори никога да не си се качвал на каяк.

Пристигаме и се настаняваме в един “cabin” – дървена колибка, в която има само едно двойно легло и пространство за 2 сака. Слагаме бански, по едни къси гащи и потник и отиваме на рецепция да си платим спането и да ни заберат за kayaking-a. На рецепция ни питат откъде сме. На всички места, на които ходихме и посетихме ни казваха, че сме първите българи, които срещат или ги посещават. Някои изобщо не знаят къде е България, но най-интересното е че именно хора от Европа не знаят къде се намира БГ :-). По време на пътуването постоянно срещаш и се запознавам с много различни хора от цял свят. Срещнахме хора от Дания и Германия например, които не знаеха къде е България. В същото време срещнахме хора от Бразилия и Канада, които знаеха. Повечето новозеландци са чували за нашата малка страна, просто не са срещали хора от нея и ние им бяхме първите представители. Тук ни бъркат много с французи – не разбрахме съвсем защо, но като се запознавахме по пътя с различни хора, които се качват и срещаме в Кiwi Bus-а на 3-4 пъти преди да се представим от къде сме ни питаха дали сме французи. Най-накрая попитах един от хората, защо ни мисли за French и той каза „ами не знам, може би заради произношението ви” :-)…

Интересно е какви хора се събират и посещават Нова Зеландия, но за това после, защото много се отклоних от разказа. Та, чакаме да ни вземат за каяците и пристигат още няколко човека от нашия автобус, с които се запознаваме на място: Пол и Адел от Австралия – млада австралийска двойка, доста бъбриви, забавни и много обичащи на всякъде да са първи: първи, в това което се прави, в рейса – първа седалка, амбиция и демонстриране на „повече” :-). Запознаваме се с Фелипе от Бразилия – видео репортер към местна телевизия, симпатичен и приятен за разговор и съвместни приключения; Том от Швейцария – тийнейджър, прекарал 4 месеца в НЗ, 2 седмици във Фиджи и още около месец в НЗ, младеж току-що завършил и решил да пообикаля околностите (откъде толкоз пари – не е ясно); 2 немкини, на които така и не им разбрахме имената, но определено здрави каки във всяко едно отношение, едната от които се раздаваше дашно в новогодишната нощ в търсене на нещо, което да „удари” и разбира се резултатът не закъсня. Та хора всякакви и пътуващи много, гледаме някакси как се живее по света.

Така заформихме група от 8 човека. Метнаха ни на един микробус и право към плажа Hahei. Там ни посрещна инструктора – колоритен образ, с колоритни татуировки, на които ще ви спестя описанията :-). Много ларж, малко джаста-праста в обясненията, предвид че повечето от нас не са се качвали на каяци и без кой знае колко подготовка хайде скок у каяците! Това, което ни направи впечатление тук, а след време му свикнахме е че тукашните не си дават много зор (във всяко едно отношение). В спортовете например, инструкторите и изобщо начинът, по който са организирани нещата – всички го дават спокойно, лежерно, няма много подсигуряване или обяснения, някак малко джаста-праста. Влизаш в разни пещери, забиваш се в разни тунели, няма предупредителни знаци къде да „не” ходиш – интересно! Някак непривично, за разлика например от UK, където има знаци дори за това кога и как да дишаш. :-)

Та без много офлянкване се качваме в каяците. Поглеждам към морето – вълни и то не малки. Изтръпвам и първата ми мисъл е, че вълните ще обърнат каяка. Питам инструктора има ли шанс каяка да се обърне и той съвсем спокойно ми казва, че шансът е голям. Обръщам се към Алекс и го питам: „това майтап ли беше или истина?”. Той нищо не ми отговаря, зает е да наглася педалите за управление.:-) Един по един ни избутват в морето, като посрещаме вълните и инструкторът ни казва кога да гребем усилено и кога да изчакаме. Изтегляме се навътре към морето, но ми трябват около 15 минути да усетя каяка и гребането, да му свикна и малко да се отпусна. След което следва доста гребане, броене за синхрон (нали сме 2-ма), спирания и групиране на каяците в редица, носене по вълните, докато нашият човек ни разказва малко история за Нова Зеландия и известният и почитан тук капитан James Cook.

Гребем и се учим. Има вълнение и вълните ни полашкват. Има и огромни медузи, сред които определено не искаме да попаднем (или пропаднем). Вече привиквам с цялата идилия и виждам, че вълните няма да ни обърнат независимо, че морето се бушува леко, защото вълните просто ни носят по повърхността си. След около 2 часа гребане, почивки, интересни истории за Нова Зеландия, стигаме до бреговете на Cathedral Cove – много красив плаж, разбира се пълен с туристи, някои от които дошли с автобус, други пеша, а трети с каяци. Това е и плажът сниман в една от хрониките на Нарния – Принц Каспиан: мигът, в който главните герои от метрото в Лондон, се озовават на бреговете на Нарния (в Cathedral Cove, NZ) :-). Готско! Изобщо всички неща свързани с местата, на които са заснети “The Lord of the Rings”, “Narnia”, “The Last Samurai”, “Tintin” и други известни приключенски филми много ме вълнуват и въодушевяват.

Събираме се с каяците малко по-далеч от брега, където нашият човек ни обяснява какво е необходимо да направим на излизане от водата и че ще ни вика един по един, защото опасността от обръщане на каяка от вълните при излизане е много по-голяма (при което поглежда към мен :-)). С няколко маневри на бързо гребане, задържане на място, гребане на задна и после пак напред, стигаме успешно брега. Сваляме екипировката – прогизнали сме и се отправяме на малко изследване на плажната ивица и пещерата свързваща с другия плаж. Красиво е и вълнуващо. Правим снимки, шматкаме се и се наслаждаваме.

Връщаме се обратно, където ни чака горещ шоколад и капучино лично приготвени от новозеландския „морски лъв” :-) - в метални чашки. Най-вкусният и приятно разливащ се горещ шоколад, който съм пила някога. Определено предназначен да ни сгрее след намокрянето и да ни даде енергия за оставащото гребане. Наслаждаваме се на мига и имаме още малко време преди отново да потеглим.

Последни мигове и се приготвяме за отплаване от този бряг. Вълните са се засилили (вече е следобед) и повторното влизане става по-трудно и предизвикателно. Не нацелваме точния момент на влизане, една вълна се разбива в нас и сърцето ми трепва от страх, че ще се обърнем. Седя отпред в каяка и вълната ме облива цялата. Чувам гласа на нашия човек отзад, който е зад нас да ни избута в подходящия момент, чувам лека нотка на съвсем слабо прокрадваща се паника. Дава ни сигнал и гребем бясно и след малко успяваме да се отделим от ивицата разбиващи се вълни по-навътре и далеч от брега. Сърцебиене, малко адреналин и после спокойствие. Изчакваме се един по един всички да влезем, след което продължаваме нашето морско пътешествие и изследване на близките острови. Забравих да спомена, че един от групата се отказа, докато бяхме на брега и ще се връща пеша до изходната точка. Стана му лошо от лашкането по вълните. Да си призная и на мен ми се сгади, но като стъпихме на твърда земя закрепих положението и реших, че ще го докарам до край. Последни гледки към брега и красотата му!

Оставащото ни пътешествие продължи още около 2 часа на гребане и изследване. Промъкнахме се през един тесен проход измежду скалите, където имаше течение. Водачът ни сякаш реши да вдигне нивото на трудност и да ни прекара през някои по-предизвикателни участъци. Един от най-такивата е пролив между 2 скали, къде се образуват вълни и те избутват към скалите. И след това премеждие (тук вече и на двама ни ни трепна сърцето :-)), се отправяме назад, откъдето тръгнахме. На връщаме се движим бавно, защото има вятър, появи се течение и вълните станаха по-големи. Вече почти към финала от цялото това бурно лашкане, казвам ви наистина ми се додрайфа. Близо сме до брега. Последни метри, вълни и навигиране и излизане на твърда земя. Мокри, яко мокри, подгизнали и зъзнещи, но доволни от това първо преживяване с каяци.

Обратно на микробуса и в къмпинга. Там – горещи душове и здравословна вечеря (зеленчуци и супа – опитваме се да ядем здравословно, ама до кога…). Socialize-ваме малко с народа от цял свят. Най-вече намираме обща приказка с Фелипе от Бразилия, който е пътувал 2 пъти до Амазонка. Показва ни снимки и си разказваме за пътешествията, за нашите държави, местата и културата. Фелипе е един от малкото хора, с които можеш да завържеш интересен разговор, различен от тийнейджърските свалки :-).

Застудява, стъмва се и изморени от дългия ден се отправяме да спим в колибката. Утре потегляме нататък с нашия KIWI Bus. Някои потеглят също, а други остават да се насладят още ден или два на това красиво място – всеки спрямо времето, с което разполага. Някои с 20 дни, други с 30, а трети са тук за месеци. Казваме си чао с Фелипе, който остава тук за още един ден. Дали ще се видим отново? Не се знае. Но така е по пътищата в Нова Зеландия – срещаш едни хора и се сбогуваш с други. Всичко се движи и нищо не остава статично. И ние редом с движението. За това ви казвам сега лека нощ!

ПРИСТИГАНЕ В AUCKLAND

26.12.2011

Auckland Harbour Oaks

Сутрин / ретроспекция от предния ден

Хайде честита Коледа! Вчера пропуснахме писането, защото пътуването бе тежко и ние бяхме доста неадекватни. Полета от Турция до Корея беше почти 10 часа. Горе-долу ОК, макар че накрая не можех да си намеря място от зацикляне в седнало положение на седалките. Когато пристигнахме в Корея имахме 4 часа престой на летището. Бяхме скапани и си намерихме едни дълги седалки в релакс зоната, където полегнахме да подремнем. Мен ме втресе нещо и започна да ми се гади от цялото пътуване. Нещо ми стана и на стомаха, защото през целия полет след това ми се гадеше. Бяхме се схванали и се чувствахме като пребити кучета. Реших да изпробвам масажните услуги на летището с един 15 минутен chair massage. Беше ужасен!!! Толкова силно стискаше масажистката, сякаш искаше да излее цялата мъка, която е трупала с годините и престоя си на това място. Щях да припадна от болка. Аз и давам сигнали, тя само се усмихва (не разбира грам английски). След масажа се чувствам не като пребито куче, а като ритано, бито с бухалка и премазано такова. Мъкаааа. И за това мъчение 25$. Не мисля да повторя, и ако някой реши да пробва – не препоръчвам! Като изключим това, всичко на летището в Корея е много пипнато, лъснато и подредено, с една дума – класно.

Наближава времето за бординг. Качваме се на самолета за Auckland (конфигурация 3-4-3). Огромен, претъпкан до последното място и пълен с всякакви различни образи.

Следват 12 часа полет – много изгледани филми (3 или 4), отчаяни опити за спане, но безуспешни и тотално предаване на формата на седалката.

*** *** ***

На Коледа кацаме в Auckland, в 8:00 ч. сутринта. Скапани сме от дългите полети, а и накрая не можехме да си намерим удобна поза, в която да седим. Имаше и много силна турбуленция. За миг потънахме в няколко въздушни ями, самолетът се разтресе силно и пропаднахме рязко надолу, после отново нагоре, много по-силно от всички полети, в които съм летяла, всички изтръпнахме, децата изпаднаха в паника, както и техните родители и аз си казах – „ето, това е краят на края”. Стиснах дръжките на седалката и тайничко се помолих, това да не е краят и наистина не беше, слава Богу!

Кацнахме, вече не знаещи къде се намираме, колко е часът, в коя часова и времева зона сме и какво се случва. Минахме паспортен контрол, където на входния лист дамата ни надписа буквичката “S”. Взимаме си багажа и се отправяме към багажен контрол. Навсякъде знаци, че не може да се внася храна, плодове, растения и животински продукти и при наличието на такива да се декларират. Във входния лист има въпроси като: носите ли обувки, които са използвани навън/на открито? Е, че разбира се, че всичките обувки се носят на открито, я, няма да си ходя у дома с тях!?! Понеже имахме предварително някаква информация за това, чисто новите туристически обувки, които си бяхме купили ги оставихме в багажа, да са неизползвани и пътувахме с обикновени. Идеята им е чрез туристическите обувки, палатки и спални чували да не им внесеш някой бацил. Също така да не се вкарват плодове, неща с растителен и животински произход, които евентуално да им видоизменят растителната и животинска среда. Хората си пазят средата, като я видите разбирате защо. А и доста са се напатили на всякакви привнесени „чужди тела” в страната им.

Стигаме багажен контрол, отговаряме на няколко въпроса за туристическите ни обувки и за ядките, които носим в себе си и разбира се не ни пускат и ни изпращат в друго поделение, където проверяват багажи парче по парче :-). Явно изглеждаме и потенциални емигранти, защото ни поема един чичко, който ни разпитва подробно и надлежно накъде и защо сме тръгнали, кога сме си купили билетите, ама май в последния момент сме ги взели, какво ще правим в страната им. Показвам билетите за обратно, разни резервации, които сме направили, давам подробна информация. След като отговарям на редица въпроси, чичото решава, че не сме заплаха за броя на населението им (около 4 милиона) и ни пуска да вървим нататък, без да ни преглеждат багажа. Е, това си е чист късмет, размина ни се. Бях чела по разни форуми за българи, пътуващи като backpackers, чийто багаж е бил разфасован парче по парче. Късметлии сме все пак. :-) Излизаме от митническата зона и вече официално се считаме за стъпили на новозеландска земя!

Оглеждаме се да се ориентираме. Купуваме си адаптор и отиваме на гишето за информация, където един симпатичен дядо ни дава указания за рейсчето, което ще ни закара до центъра. Прави ми впечатление, че летището не е никак голямо, нито лъскаво, за разлика от това в Корея, а също така е и доста празно (все пак е Коледа). Мятаме се на Airbus Express рейса с редица други младежи-backpacker-и и потегляме към центъра на града. Шофьорът ни поздравява всички с весела Коледа и ни дава някои кратки разяснения. Предупреждава ни, че градът е празен заради празника и че почти всичко е затворено и не работи. Навън ни посреща топло и слънчево време. Изморени, но доволни се отпускаме и попиваме с поглед всичко наоколо. Първото ми впечатление – всичко, навсякъде е много зелено. Треви, ливади, поляни, алеи, дървета – божествено зелено! Първото впечатление, веднага последвано от второ – въздухът е изключително свеж и много чист. Всъщност това беше първото ми впечатление щом стъпихме с крака извън летището – изключително свеж и чист въздух. Вдишвам дълбоко няколко пъти…

Пристигаме до нашата спирка, слизаме и лесно откриваме хотела, в който ще прекараме една нощ преди да започне нашето KIWI приключение. Решили сме да спим на хубаво място като награда след дългия път и предвид какво ни чака после – хостели. Хотелът Auckland Harbour Oaks се оказва висока сграда с малки едностайни апартаментчета. Нашето не е готово, когато пристигаме, за това оставяме багажа и отиваме да се поразходим. Градът е празен, защото е Коледа. Вървим по улиците и сме напълно сами, тук-таме се вижда по някоя малка групичка младежи – туристи като нас. На близо е пристанището и тръгваме по водната ивица. На пристанището има скупчен народ, чакащи на опашка за някакъв център. Така и не разбрахме за какво чакат, но не се и вълнувахме. Шляем се, пече ни слънцето, изморени сме. Правим малко снимки, сядаме да хапнем нещо и се връщаме в хотела. Рецепционистът – индиец, се обажда по телекома на Санджийв (и той индиец) да го пита дали ни е готова стаята. Санджийв дава ОК и се настаняваме в нашето мини апартаментче. На етаж 29. :-)

От малката тераса, широка половин метър, имаме страхотна гледка към бизнес частта на града, към пристанището и към кулата. Привечер градът е красиво осветен, а кулата се откроява в червено. Но сега е още рано, към 12 часа на обяд тукашно време. Лягаме да подремнем за 2 часа, които от 2 стават на 6. Будим се към 18:00 и размятаме багажа във всички посоки. Пускаме си TV, връзваме се разбира се във ФБ да направим бърз update :-). Успяваме да се чуем по скайп с родителската част, правим малко снимки от тераската на вечерен Auckland и скоро тотално скапани, припадаме в дълбок сън.

НА ПЪТ ЗА НОВА ЗЕЛАНДИЯ

РАЗКАЗИ В ДНИ И СНИМКИ

22.12.2011

Четвъртък

Автобус Метро

На път за Истанбул

След месеци подготовка, седмици на събиране и подготвяне на багаж сме опаковани и пакетирани в автобуса за Истанбул, откъдето започва нашето пътешествие. Макар в мечтите и въображението то да е започнало много по-отдавна. Всичко беше една идея, като неосъществима мечта, в която някой просто трябваше да повярва, за да започне да придобива форми и измерения. Колко лесно може да бъде всичко, то се свежда до думичката „вяра” . Но понякога човек се лута в живота и преминава през всевъзможни преживявания, за да осъзнае и достигне до простички и малки на пръв поглед истини. Аз ги наричам „реалности” или проблясъци от живота. Толкова очевидни и в същото време ясни, че се чудиш „защо ми трябваше толкова време да ги осъзная?”

И в тази красива зимна утрин осъмваме в още нощна София – цялата побеляла от сняг. Тихо, бяло и заснежено в ранните часове на започващия ден. Събираме последните остатъци ръчен багаж. Времето сякаш никога не стига. Все може да се направи още нещо, да се подготви нещо по-добре. Накрая решаваме, че е хубаво да оставим малко и пространство за нещо непланирано и неочаквано да се случи. Събрали багажа (по 1 раница и 1 сак) се товарим в колата на нашите и бавно придвижвайки се, по още неотъпкания сняг, пристигаме на автогарата. Багажът – в автобуса. Вътре е топличко, дори уютно, а навън се сипе снежец. Махаме за довиждане и потегляме. Дълго време си проправяме път сред софийските задръствания. След малко минаваме покрай Мол Сердика, близо до къщи и се радваме на познатата гледка. Алекс до мен пише и отговаря на последни служебни имейли, а аз реших да се посветя на малко писателствуване. Очакват ни едни 9-10 часа път до Истанбул. Пътуването най-накрая започна!

*** *** ***

След 6 часа прекарани в автобуса, няколко кратки спирания, мрачен и сив пейзаж, от празен до претъпкан автобус, пълен предимно с тъмни и мъжки субекти, започва да ни хваща съклета. Преди малко минахме границата и сега стремглаво „летим” към Истанбул. Имахме десет-минутна пауза на границата, в която решихме да хапнем по една супичка, за да нарушим традициите на туристическата сухоежбина на път. Добре беше. Вярно, вместо с пилешка се оказахме с бобена чорба. Дори и с моите 5 езика и още няколко поназнайвания не можахме да вържем 2 изречения с обслужващия, но пък беше нещо топло и течно за „смазване на червото”. И отново в автобуса. За да убием още малко време решавам да прибягна до колодата Архангелски карти, която пъхнах в последния момент в раницата. Тегля си карта и днешната карта гласи: „Здравословен начин на живот” :) „Яж здравословна храна, спи достатъчно и редовно прави упражнения за добро здраве”. :) Много актуална тема – особено на път. Да видим как ще го докараме. А сега малко „почивка” и съзерцаване на монотонния пейзаж …

*** *** ***

23.12.2011

Петък

В хотел TAV Airport Hotel / Истанбул

Снощи пристигнахме благополучно в Истанбул. На влизане в града попаднахме в страшни задръствания. От Otogar (тяхната автогара) се качихме на метрото и за 20тина минути бяхме на летището. Хотелът се оказа залепен за самото летище. От рецепцията се виждат самолетите, ръкавите и минаващите служебни и багажни коли. Настанихме се точно в 20:00 ч. Хубава широка стая. Легло “king size”. Решихме на път да спим на читаво място, защото след това сме изцяло по хостели. Като комплимент от хотела ни предоставиха и закуска на сутринта, иначе не се включвала в цената. Размятаме багажа в стаята, успяваме да се вържем в wi-fi на хотела след 15 минути старание и се отчитаме в skype пред родителските тела и във FB пред света и приятелите да знаят как и накъде се движим. Правим си чайче (на разположение tea set в стаята) и изпадаме в „кома” към 22:00 ч.

Сутрин ни будят от рецепция точно в 9:00 ч. Закусваме – наблягаме на зеленчуци и белтъчини, защото не знаем каква сухоежбина ни чака. Абе много здравословно го караме нещо. Следват душчета, оправяне последно на багажа и в оставащото време гледаме клипчета от Нова Зеландия за разните adventures, които можем да изпробваме. Докато стягаме багажите и се оправяме да потегляме, по новините които вървят на турски дават земетресение, което е ударило Christchurch същия ден и са евакуирали хората от местното летище, точно откъде ще летим на връщане за Auckland. Споглеждаме се и първата ни мисъл е за всички разтревожени майки и роднини, които изпадат в паника при такива новини. Та тайно се надяваме да не гледат Euronews и леко да пропуснат тези новини.

Изкъпани и готови освобождаваме стаята в 14:00, но имаме да убием още няколко часа преди полета ни. Сядаме в лобито на хотела. Аз си записвам „мъдрите” мисли, докато Алекс чете един от трите пътеводителя за НЗ, които помъкнахме… казах ли ви или забравих, че отново помъкнахме много багаж, да му се не види!

Слушаме музика в лобито (Buena Vista Social Club) и наблюдаваме излитащите самолети. Навън е мрачно и дъждовно. Та, тръгваме в неизвестното през Корея (близо до неспокойна Северна Корея и наскоро починалия им лидер Ким Ир Сен), към земетресенията на Christchurch. Хайде да сме живи и здрави. До след после.

*** *** ***

На летище Ataturk

Istanbul / след check-in

Обичам да наблюдавам хората по летищата. Това е мястото, където има най-богата разнородност от националности, цветове, височини, раси и размери. :-) Както и мястото, където всеки е заринал поглед в лаптопа или GSM-а си. Хората здраво browse-ват и почти всеки втори е във Facebook. Има и такива, които пият кафе или като нас са си купили пътеводител на National Geographic и четат за дестинацията към която са се запътили. Интересно е и по летищата как хората завързват контакти или пък разни младежи се опитват да заговорят някоя самотна мацка под претекст, че искат да попитат как да се вържат към безплатния интернет. На съседната маса пък седят семейство – не знам откъде са, но всичките мургави и тъмнокожи. В контраст точно зад тях седят група младежи със светла кожа и светло руси коси. Тук-таме забулени глави и лица, модерни западняци, красиво-екзотични девойки, познати балкански лица и персонажи. Просто една красиво-вълнуваща пъстрота! Радост за очите. Не знам дали е от мястото, но тук в Starbucks се събира целият свят. От ляво ме гледат едни зелено-сини очи, от дясно мургава жена с черен тюрбан похапва нещо, а по средата едни познати кафяви топли очи. :-)

Изводът е ясен. Независимо от кое кътче на земята идват, коя държава, колко далеч, всички ги обединява нещо – кафето и интернета или кафето, facebook, лаптопите, андроидите (технологиите)…… ааааа и багажа и чакането. :-) Красота! Това си е живото глобално село – в целия му колорит и красота. Та, остава още един час горе-долу до бординга и се чудя още какви глупости ще роди глава ми. :-) Междувременно браузваме по програмата в НЗ и гледаме какво ни предстои да видим и преживеем.

*** *** ***

24.12.2011

Събота

Денят и нощта преминават в полети и чакане по летищата. Снимков материал липсва, защото бяхме скапани. Подробности – на 26.12. До скоро! :-)