Плъзгащи се врати

Стоим в пълната зала на летището – заминаващи и кацащи, като една разпределителна гара. Точката, в която се смесват толкова много хора, пресичат се, пресичат и съдбите си, само за миг, точно там, след което всеки поема по своя път. 

Атмосферата – жужаща. 

Хората – носят своя багаж от различни емоции. 

Посрещачите – вълнуващи се и с трепет очите им обхождат вратите в очакване. 

Пристигащите – бавно се влачат в редица и се нижат от изхода. 

Изпращачите – с безмълвно потъващо усещане за раздяла и самота, се усмихват окуражително.

Летищата носят своята особена атмосфера – много шарена откъм хора, националности, посоки в живота, дестинации, светове и настроения. Един жужащ кошер от хорица, забързани, блъскащи се, устремени на някъде. Разпределителната гара, където всичко започва или приключва, тръгва или спира, поема на някъде или се завръща. Мястото изпълнено с най-много дуалности, сякаш тук е събран целият свят. Тръпката, вълнението от новото начало или тъгата и меланхолията от завършека на нещо.

Вратата се плъзга, за да пусне някой да си отиде.

Вратата се плъзва, за да посрещне някой друг.

Летища, хора, животи…

Пресечност като вечност

Имам ли какво да ти кажа човеко?

Стоиш на прага ми с обрулено лице, обгоряло с годините от слънцето.

Къде се скиташ, страннико?

От години те чакам и очите ми изтекоха в пътя, в очакване да се появиш, да пристигнеш.

Загубих те в пътя, загубих се в чакане.

Времето вече не носи смисъл, само картината на пясъчен път, пустинен мираж и вяла надежда, че може би ще се завърнеш по същия онзи път, по който те изпратих.

Гледаш ме - гледам те.
Взирам се в сините ти очи и безмълвно се питам какво ли са видели, какво ли си изгубил или намерил в тези твои странствания?

Гледаш ме в очите и не знаеш колко самота са видели и какво са изгубили в тези мои оставания.

Срещаме се като двама странника, разминаващи се по пътя, поспрели след хиляди километри, изморени и самотни, намерили се.
Виждаме се, но сякаш не се знаем. Всеки търси нещо познато в другия, безмълвно.

Стоиш на прага – пристигащ.

Стоя на прага – посрещаща те.

Стоим на прага на вечността и тук пътищата ни се срещат.

Две стъпки напред и една назад

Краката оставят стъпки по сухия пясък. Отпечатъкът е плитък, стъпва леко, оставя широка следа, а вдлъбнатините се нарояват една след друга като мравуняк изгубващ се в далечината.
Вятърът довява песъчинки и следите губят очертания. Кръпки оставени тук там напомнящи за тленност и преходност, сякаш никога не е била по тези места.
Ще премине, ще остави отпечатък, който вятърът ще заличи и брегът отново ще блесне пустеещ, първичен и безлюден.
Забавя крачка, връща една назад, колебае се, мисъл колкото прелитаща муха, жужаща - преминава, вдига крак и стъпва отново. Този път решително, с настойчивост.
Пясъкът поддава под натиска на нозете, поемащ очертанията на стъпалата ѝ.Забързва стъпки, първо колебливо, затичва се, набира инерция, лудост като вятър.
Стъпва и пръска песъчинки, а вятърът ги завихря във водовъртеж от капки солена вода и блясък.
Сега се смее – диво и налудничаво.
Гърдите ѝ се пълнят с въздух, задъхва се, очите шарят напосоки, косите разпилени в слънчевата жар.
Две стъпки напред и една назад...

Тук - там

Понякога единственият начин да останеш на дадено място е да си тръгнеш от него, да се отделиш, да се отдалечиш. Тогава можеш да го видиш отдалече, да му помахаш, да поразмишляваш, да го усетиш по друг начин. И появи ли си копнежът отново да се върнеш, то знаеш, че това е твоето място. В отпътуването човек открива отговори, които в оставането просто витаят като въпроси, ненамиращи своето облекчение. Напрежението на „какво, ако....“. Дали да бъдеш местен или емигрант? Не можеш да усетиш какво е да си местен, докато не си странствал и прекрачвал хиляди граници, за да се завърнеш там откъдето си потеглил, да се почувстваш приет или отхвърлен, желан или безличен, някой или никой, или просто себе си? Не можеш да се усетиш и емигрант ако не прекрачиш границите на своето битуване за достатъчно дълго време, така че да видиш живота от „другата му страна“. И в двата случая се иска да потеглиш.

Границите и тяхното прекрачване. Моментът на отделяне и на промяна. Животът през погледа на едната или другата перспектива – тук съм, там съм, тук-там съм, няма ме. Не можеш да знаеш и разбереш къде си, ако не се движиш. В движението се ражда усещането за място и пространство, за намиране и откриване, за себе си като тук или като там. Движението довежда до моменти на интертност и съзерцание, и отново до движение. Животът като поток, обмен, отделяне, събиране, заминаване, завръщане, мутация, движение, промяна.

В промяната няма правила, липсва и статичност, тя е неконтролируемата реалност, в която се адаптираме, за да открием нещо ново, а в новото се потапяме с всичките си страхове, за да надскочим трудностите, или просто да открием, че всичко е една илюзия, но за да живее всяка илюзия се нуждае от движение, така както животът има нужда от подхранващото движение и постоянната промяна, иначе застива и умира.

Застой...

В отношенията, в работата, в ежедневието. Обновлението изисква да можем да пуснем старото, иначе никога няма да познаем различното. Кръговрат, цикличност и отново движение. Да тръгна, да се задвижа, за да разбера себе си. Мога ли да се разбера ако остана тук?