Спретната, уютна и стара, сгушена сред сенки от лозя, аз се връщам към къщата на Баба. Тук се събират всичките мили спомени от детството, вълненията от лудориите, старите приятели от съседските къщи, шумен смях, горещи лета, следобедно кафенце по съседски, разхлаждащ душ с маркуча на двора, дървената къщичка на онова дърво с големите листа, крадените круши от градината на баба и още куп вълнуващи изживявания.
Тук израсна детето в мен и натрупа спомени – тъй скъпи на сърцето, че носят своята носталгия и сладка болка. Тук се събирахме под стряхата на двора във весели приказки, детски игри, а вече поотраснали в игриви погледи, романтични вечери и несподелени чувства.
Казват, че преживяното не се забравя. Тук за мен бяха събрани – светът, мечтите, радостта, любов, романтика, носталгия, вълнения и тръпка.
Къщата на баба е много стара, както повечето запазени такива в Болниси (Грузия). Тук през Втората Световна се заселили немци и това малко грузинско градче станало средище на немско-говорящо население, та дори било кръстено „Люксембург”. Те построили къщи със здрави основи и мазета вдълбани дълбоко в земята на три и повече метра дълбочина. Използвали ги като бомбо-убежища и скривалища в годините на войни и размирици. В наши дни тези скривалища се превърнали в складове на чудно вкусни и домашно приготвени сладка, ароматни грузински вина, а също така и за разхлаждане в летните горещини.
Дядо Александре, казват бил знаменит винар. Аз лично не го познавам, защото починал много преди аз да се появя на този свят. Преждевременно остарял от годините прекарани във войната, пленяван и измъчван, животът му протекъл в трудности и лишения. Но бил щастлив, защото създал прекрасно семейство и успял да види и отчасти отгледа петте си чудесни дечица. Отишъл си рано, но оставил в наследство една стара и изпълнена с много спомени къща.
Баба Гугули (на чието име отчасти съм кръстена), останала вдовица на 47 години, с 5 деца, някои големи, други не толкова, да ги отглежда сама и да се грижи за семейството. Тогава не съм била още родена, но нея си я спомням – моята „бебия”. Тази малка, дребна и толкова енергична женица, която беше опора и радост за всички.
Спомням си как всяка сутрин тя ставаше в 5 сутринта със зова на петлите и в ранни зори започваше да шета из къщата и двора. Спомням си я как сутрин, когато отворех очи влизаше в стаята енергична и забързана и с усмивка казваше „хайде, направила съм блинчики”. Вечно беше заета, никога не сядаше и за минута да си почине – толкова жизнена, толкова пълна с енергия, работлива, спретната, с голяма усмивка. Къщата бе винаги спретната и готова да посрещне всичките деца и внуци. Все имаше гости, или пък някоя съседка минаваше на следобедно турско кафенце. В сутрешната прохлада на деня човек бързаше да свърши всичко, а в следобедната жега, хората се покриваха в къщите и пускаха пердетата, за да се задържи сутрешната прохлада. Ранните вечери прохладният ветрец отново се завръщаше, след своята следобедна дрямка и с прясно придошлата студена вода от чешмата, разхлаждахме двора, градината и изморените от джапане по асфалта и земята крака.
А долу под основата на старата къща имаше сгушена една малка кухничка. Там баба все шеташе, кипеше живот в тази малка и скрита под стълбите стая. Винаги имаше нещо топло, сготвено, домашно и вкусно. Всяка сутрин пийвахме грузински чай, с нещо като нашите мекици и сладко от орехи, къпини или сливи. Вече, когато поотраснах следобедите посвещавахме на ароматно турско кафенце, с гъст каймак и много утайка, която става за гледане J
Какви ли не щуротии сме вършили! Спомням си как в най-големите жеги ходехме да се къпем с дрехи в реката. Вечерите понякога ходехме на кино – единственото, в центъра на градчето – гледахме и се радвахме наивно на индийските филми. Понякога в часовете на горещите следобеди се събирахме в къщата на някой приятел и свирехме и пеехме на пиано, а вечер пред пейката на някоя къща засядахме всичките млади и пеехме грузински песни в акомпанимент с няколко класически китари. Тук традициите се ценят и пазят. Във въздуха витае една атмосфера на романтично-старомодното, патриархалното и ценното.
Тук бяха всички мои приятели, всички изживелици от детството, всички хубави и меланхолични спомени. Тук израснах, тук се вълнувах, тук се влюбих, тук се радвах, тук творях, свирех, пеех, танцувах и играех. Тук оставих част от себе си и тя живее в тази стара и вече занемарена къща. Тук погребахме баба ми. Тук остана празно и самотно. Някак самотата се прокрадна в стените и стаите на старата къща. Остана една меланхолия, неизречена мъка и много тъга...
Къщата на баба. Помня я такава. Помня звука от портата, когато влизах или съседите идваха на гости. Помня градината и старата пейка. Помня чешмата, стълбите, стаите, дворът, черницата, лозята и най-вече Нея. Нося я сърцето си дълбоко, защото в нея има толкова съкровени спомени, цял един живот на поколения събрани измежду стените й. Къщата на баба си е там, в Грузия, в градчето Болниси. Пътят вече рядко от там минава. Всичко си е там – градът, улицата, хората, съседите, приятелите, къщата и дворът – някак вече всички променени от времето, но тя е там, къщата на баба.
Къщата на баба. Помня я такава. Помня звука от портата, когато влизах или съседите идваха на гости. Помня градината и старата пейка. Помня чешмата, стълбите, стаите, дворът, черницата, лозята и най-вече Нея. Нося я сърцето си дълбоко, защото в нея има толкова съкровени спомени, цял един живот на поколения събрани измежду стените й. Къщата на баба си е там, в Грузия, в градчето Болниси. Пътят вече рядко от там минава. Всичко си е там – градът, улицата, хората, съседите, приятелите, къщата и дворът – някак вече всички променени от времето, но тя е там, къщата на баба.
Помня я и я нося в сърцето си.
