Отдавна

Отдавна беше времето когато шетах по престилка и помагах на майка ми да правим грузинска торта. Имах едни червени чехлички, подарък и лично донесени от Германия – на червени и кафяви ромбове. Много си ги обичах. След години учителят ми по философия от Варна подмяташе шеговити майтапи в тийнейджърските години за грузинските чехлички (правеше аналог с тези на малкия Мук), смееше се и се заливаше сам на своите асоциации. Бог знае какво си е представял в главата, но беше заразителен и впечатляващ човек.

Спомням си как обувах червените чехлички, подарък от Германия, слагах цветната престилка и запретвах ръкави, за да потопя ръце в бялото пухкаво брашно, от което месех хляб и правех тесто за „када“. Обичах следобедите, в които с майка правехме грузинска тора. Беше си цяло творение, часове наред над печката, медените блатове, крема от кондензирано мляко, мириса на печен мед. Животът се помещаваше в една кухничка в апартамент, в блок от Зона Б-18. Някак животът си течеше просто, с радостта от готвенето, двете с „деда“ запретнали ръкави, под пара и във вихъра на творенето.

Като малка правех много сладкиши, може би като всяко момиче. Радвах се, че съм сръчна и добра домакиня – „малката домакиня в голямата къща“. J Днес някак е друго. Захарта е бяла, брашното е глутенено, сладкото било вредно, тестото също, сладкишите съдържали купища калории, от тях се напълнявало и развивало холестерол. Радостта от това да изпечеш един кекс с любов и желание вече трудно се постига, защото простичките неща не са меродавни и човек някак трябва да съобразява всичко да е био и здравословно или поне се опитва.

А едно време не пълнеехме и нямахме глутенова резистентност, водата от чешмата си беше хубава на вкус, не събирахме купища торби с пластмаса, опаковки и бутилки за разделно хвърляне. Сякаш животът се препълни с боклуци и стана по-задръстен, а радостта от простичките неща като тортата на мама и баницата на баба се изгуби сред морето от нови тенденции и здравословност.

Така и тихо приказките, които татко ми четеше в съботните сутрини се заместиха с ipad-а, телевизора и видео игрите. Някъде забравихме и радостта от бананите и портокалите, които нашите ни носеха по празници – бяха лукс само по Коледа. Скритото кашонче в килера пълно с банани донесени от чужбина, малкото касетофонче, на което можехме да слушаме радио и касетки с музика, първият калкулатор – супер лукс, топлият турски хляб в годините на криза, кило месо или салам след 4 часово редене на опашка. Живот различен, далечен и все пак реален, с простички неща, но и доста пълен.

Днес животът тече другояче, по-наситено, с повече възможности, с по-голям избор. Сетивата са препълнени, домовете са по-задръстени, имаме по много, имаме от всичко. По-щастливи? Не знам, но някак по-задръстени и зациклили, понякога по-депресивни, по-трудно решаващи, по-апатични, по-трудно удовлетворими. По-бързо ни омръзва, по-лесно минаваме нататък – живот на конвейер?

Понякога се сещам за тортата на мама. За сладостта, наситения вкус, меда, маслото, захарта, преливащия крем по ръбовете на блата и изпитвам онази същата детска радост от споделените мигове на приготовление, от възможността да сътворим нещо заедно, да седнем край семейната трапеза, да си нарежем по едно парче от тази сладост, да го хапнем с черен грузински чай и така някак просто и без претенции да се порадваме на простичкото от живота.

Нека ти разкажа приказка

Нека ти разкажа една приказка...

... за живота

В живота нещата не са такива каквито ги очакваш. Събираш, трупаш, умуваш, правиш, планираш, мечтаеш, желаеш, но нищо не се случва така както си го планирал, защото съдбата те дебне кога ще се отпуснеш и почувстваш сигурен, кога ще „заспиш“ и ще приемеш всичко за даденост, за да те поразтърси, да ти даде ритник по задника, за да не се успиваш и да не се отпускаш, да си нащрек и постоянно учещ се.

В живота нищо не е черно или бяло, добро или лошо, правилно или неправилно. Животът не е „или – или“, животът е малко от този цвят, малко от онзи, палитра от нюанси, човешки съдби, житейски истории, от които се учим да сме някак по-приемащи, някак по малко осъждащи, някак по-примирени, защото днес при мен може да е бяло, а при теб черно, но утре може местата да се сменят и да видя, че твоето черно не е онова, което съм си мислил, а моето бяло е нещо съвсем различно. И така се уча да виждам палитрата от възможности помежду им.

В живота всичко е преходно – днес споделяме трапезата с едни, утре с други. Днес вървиш пътя си съпроводен от едни, а утре до теб вървят други. Днес ти си до някой и му подаваш ръка, утре животът те придвижва някъде другаде, да споделиш друга съдба. Нищо не остава статично и вечно, всичко се движи с хода на времето, променя се, преобразява се, умира или се ражда и все се движи.

В живота се луташ безпосочно – търсиш себе си, търсиш щастие, търсиш любов и приятели. Търсиш смисъл, търсиш мистичното, търсиш нови места и гледки, търсиш нещо трепетно. Все си в някакво търсене – духовно, материално или битово. Все се луташ и искаш да бъдеш някой, да стигнеш някъде и да постигнеш нещо. Лутаме се като пионки, местим се ту тук ту там, ей така безпосочно.

В живота постоянно се срещаш със себе си – навсякъде, по всяко време, със всеки. Всеки човек отразява теб, за това се вгледай добре в очите насреща. Всяко място ти връща частица от теб самия, в начина по който го виждаш, онова което те докосва и впечатлява в него, онова което запечатваш в погледа и душата си. Където и да отидеш си водиш себе си със себе си. Знаеш го, но често го забравяш. Припомни си го, погрижи се за твоето Аз приседнало в мълчание то теб когато умът ти е най-заплетен в мисли. Обърни му внимание, пообщувай си с него. Откога не си го правил? Ти си навсякъде, във всеки миг, място и състояние със себе си.

И така нека ти кажа още едно „послание“, не е най-важното нито най-великото, но искам да ти го споделя и то е, че животът е просто илюзия! Красива, необятна, безбрежна, всеобхватна, трагична, наситена, изпъстрена и гъста илюзия. За това просто я наблюдавай така някак с повече лекота, без много терзания и тръшкания, без тегави дълбокомислия или страдания. Днес е едно, утре ще е друго; днес си бял, утре може да си черен; днес си тук, утре може да те няма; днес си един, утре може да си друг.

И така споделено приказка за живота всъщност няма! :)

Разговори със звездите

Да поседна бабо на прага на дома ти, като едно време когато бяхме малки. Когато лятото жареше следобедите, а аз сядах под стряхата на двора и вечер броях звездите. Мечтаех да бъда другаде, мечтaех за приказното, за непонятното, за момчето от съседната къща, за веселата глъч на приятелите, за прохладата на реката. Събирах копнежи в душата си, тъй меланхолична и ненамираща приютяване. Правехме тайни ритуали с приятелките, наричахме и разказвахме мистични приказки. Животът бе като неосъществим блян, изпълнен с неутолим копнеж и младежки трепет. Време, което не може да се върне, останало някъде там из грузинските пътища.

Сега съм „голяма“ и гледам света през един прозорец, чакам го да се случи. А аз съм като пътник и звездоброец, останал на някой безлюден и запрашен път да събира парчета от минало, настояще и недошло бъдеще, да се лута безпосочно и безпътно като незнайно човече. Така вечер често гледам звездите, говоря си с тях и им пращам невидима нишка от неизречени думи. Вечер е най-тъмно, когато небето „изгасне“, тишината уплътнява въздуха и се изгубва в повея на вятъра.

Сядам до прозореца, заравям поглед в нощното небе и бездумно си говоря със звездите. Знам, че ще те намеря там някога, някъде...