В света на стаите за бягство

Пристъпваш в тръпнещо очакване на какво ли ме очаква – сигурно както Алиса е стъпвала плахо в страната на чудесата. Така и ние се потапяме в едно въображаемо пътешествие, което те засмуква с пълна сила, едва за час, но излизаш „нов човек“. Светът на “escape” стаите е необятен, от лабораторията на луд учен, през затворническата килия на бягащи престъпници, до портал на времето, все в търсене на множество загадки, куп катинариJ, креативни решения и един единствен изход.

Преди година за пръв път чухме за тях в България, и тъй известната Dextrophobia Rooms се пълнеше ли пълнеше седмици напред и човек, трябваше да си запази час месец по-рано, за да има шанс да пробва новата мания на София. От там започнахме, след което жаждата нарасна, нетърпението още повече и скоро се наредиха една след друга: 3KeyRooms, Offline, Vestigo, Mindrooms, HourEscape, Room66, и куп други стаи в София, Пловдив, Бургас, а после и Варшава, Солун и Белград (предстои). 

Обичаме да тестваме и да се предизвикваме, кога в пълен състав (4 души), кога в ½, а понякога и в 2/3, за това се кефим да използваме тази заигравка с числата пред името на отбора ни “А-Team”. В началото на годината посетихме концерт на Ed Sheeran в Милано, и като страстни негови фенове му гепихме името на песента A-Team и така се появи „А-Team” escape maniacs. Но не сме сами J Редом с нас, наши приятели от отбор „Диви и щастливи“, се потят задружно и чупят катинар след катинар, загадка след хакване. Споделяме впечатления, опит, преживявания, а понякога се миксираме в един или друг състав в нещо като сборна формация и „трепем“ наред стаи. Краста е, признавам си, ама от хубавите. Пак е бягство от реалността, но аз обичам да го наричам „анти-стрес“ мания или „анти-затъпяване“ мания. И ето как за 4-5 месеца овършахме почти цяла София и отравихме поглед и към съседни градове и паланки, пък и отвъд границите на родна България.

Какво намираме в стаите – всичко. Излизаме от нет пространството и влизаме във физическо такова, търсим истински „clue”–та, ровим из помещения както сме правили като деца, ама сега биха ни изгледали странно ако си го позволим (на тез години!:)), можем да си крещим – Да, викаме си, караме се, заяждаме се – всичко е позволено, щото сме във вихъра на играта и страстите са „high”. В стаята падат преградите, виждаме си кирливите ризи, кой в какво е чепат и с какво тоя или оная ме дразни, абе може и да не си го кажем, ама си е там. J Кефим се, понякога се препотяваме, друг път се псуваме, трети път се вълнуваме, изобщо има емоция, има живец.

Аз лично не обичам да дъни силна музика, защото ми влияе кофти на мозъчните вълни и сивото вещество и настава концентрация нулева. Ето защо коронната реплика, с която ме знаят не в една стая е: „Може ли да намалите музиката!“, или „тази музика е мноооого дразнеща“. Други наши видни членове на отбора, като свърши играта изричат заветната реплика - „Пак нищо не схванах от тая игра!“J, има и такива, които видят ли числа стават като елки, а четвърти захапат ли елемент не го пускат, пък дори и да не могат да го оправят за 15 минути.

Времето е ценно, екипността и духът също, настроението, нагласата, абе всичко. Радвам се на клишираните фрази - "работа в екип" и да си казвате всичко, ехейййй, че то ако екип се градеше така лесно, ехей, нямаше да има обучения (между другото безполезни) за екипна работа и за комуникация. Но каквото продава продава, нас ни вълнува тръпката. А екипността, да изгражда се, с всяка следваща стая, споделен опит, нажежаване на атмосферата, ама си иска време. А и моментното настроение не е за подценяване. Понякога влизаш и всичко спори, духът е налице, има вдъхновение. Друг път умората си казва думата, върви бавно, часовникът тик-така и отсича приближаващия край. Има и мигове на тайно подарена допълнителна минута, или нарочно недадена подсказка. :)

Мисля, че “escape” стаите се превръщат в страхотен социален експеримент – затворете група „лидери“ и само ги наблюдавайте, всичко няма да си кажат, но пък всичко ще си покажат. А каква типология се вади от това, а какво „профилиране“. И такъв експеримент направихме и резултатите бяха чудесни.

Стаите са стаи, който не е влязъл, е изпуснал да изживее някоя и друга фантазия своя. Може би аз като един „Investigator” просто обичам да ровя и да търся, макар и да ми взимат ключовете от ръцете, в мига, в който ги открия. :) Тази мания сега е жива, утре може би ще е друга, но ние за сега продължаваме да обикаляме, тестваме и вършеем. И ето списък на стаите, които сме посетили, а скоро ни очаква пътешествие на A-Team и Диви и щастливи до Белград в изследване на нови стаи и приключения:

София

Dextrophobia Rooms

3KeyRooms

Offline

Vestigo

EscapeHour

MindRooms

House of Puzzle

Room66

EscapePlan

3KeyCastle

Teorema Rooms

Questomania (2)

QuestRooms

Offline 2

Нощна стража - 3003

Пловдив

Domus Rebus (2)

Бургас

ExitGame

BurgasEscape

Варшава

EscapePlan

Солун

The MindTrap – The time machine

Крит
Mysteries

Душата ми на път

Търся – този вътрешен мир, който да омиротвори бушуващите се емоции в гърдите ми. Онова, което ще ми позволи да дишам свободно и да ми е леко на душичката. Пътуването се превърна в бягство за свобода и свобода за бягство – трудно различимата граница между свободата на духа, нуждата да си скитник без посока и пътник без билет. Пред очите ми минават и си заминават хора – приятели поели по пътя на търсене на... каквото и да е, поели по пътя си, с посока, цел, неизвестност – понякога, а друг път яснота. Заминаха в чужбина. А родата ми се пръсна по цял свят – майка ми напуснала Грузия, за да изгради живота си в България. Брат ми замина и живее в щатите от вече не помня колко години. Вуйчо ми и братовчедите емигрираха преди години в Германия. Други братовчеди по същия път се заселиха в Белгия. Съседите ни емигрираха в Канада. Приятели заминаха за Австралия.

Чета истории за хора търсещи – за неспокойствието на душата, за скитничеството, оставането, тръгването, заминаване без връщане и търсене. Очите ми се пълнят с образите на хора, които тръгват. Трудно ми е да видя тези, които са се върнали, а има ли ги?

В душата ми е немирно, нестихващо и неспокойно, бушуващо и ненамиращо. Искам да тръгна, но не мога. Вечерта вървяхме по улицата и видяхме любими артисти, които товареха багажа си на бус, и тръгваха към следващата дестинация – всеки ден – ново място, непривързаност, преходност, като птицата, която каца от клон на клон, но нито един не е нейният. Минах покрай този бус, отдалечавах се и обръщах погледа си назад пак и пак, дори в далечината се обърнах, исках да се върна. В душата се породи онова неистово желание да се кача на този бус, да потегля с тези непознати за мен хора накъде и да отиват, без посока, без план, в неизвестното, като нечий нетоварещ багаж. Да тръгна и да не знам дали ще се върна, безлична – без принадлежност, националност, етикет, без корени, без рамкиране, без история. Просто тук и сега, в този конкретен миг на безличност.

Просто на път...

Душата ми на път

HEARTS IN MILANO

Токущо бях пристигнала в Милано, с нощния полет на УизЕър. Оставих багажа в апартамента на Корадо и се отправих на сутрешна разходка из града. Понеделник, 11:00ч. – градът още спи. Каналите в квартала Навигли, пустеят, с празни корита и замръзнали кръпки вода. Гълъби играят сред пръските вода и несъбрани боклуци. Градът още не се е разбудил. Слънчевите лъчи създават илюзия за топло време в този студен януарски ден. Градът носи студена нотка на каменни сгради, останки от величественото минало в архитектурата на сградите и туристическия имидж на Италия – желана дестинация за хиляди туристи.
След нощното пътуване и студът настроението ми е заспало и сиво. Минава ми мисълта за еднотипността на италианските градове и изобщо градовете в централна и западна Европа. С тези вяли мисли и заспал поглед се натъкнах на тази врата обагрена в топли цветове, по детски нарисувана и вдъхваща живот в квартала.
Довя ми настроение на надежда и ведрост. Сякаш всичко се събира в този символ на топлина и цвят. Красотата понякога се крие в малките и неочаквани срещи, в символите намиращи нов израз, в акцента сред сивотата.
Останах загледана там.
Докоснах я, опрях се на нея, постоях и си тръгнах. Денят започна да придобива повече смисъл.

Песъчинка

Тъжно ми е, безисходно, безпредметно. 

Иска ми се да изчезна в повея на вятъра. Да ме понесе във вихъра на движението си - плавно, спокойно, тихо. Да ме отведе до някой морски бряг - там, където слънцето залязва, денят открива новото си начало, луната се къпе, хората не стъпват, птиците пеят песента си, а душата открива покой. Там където вълните се пенят на брега, прииждат и се разбиват с яростта на природата или тихо се оттеглят в покой и тишина. 

Душата ми ще поседне на този бряг, за да се излекува, да намери разпилените си парчета, да усети свободното дишане и да остави вятъра и вълните да снемат товара ѝ. 

Мога да остана там завинаги - в спокойствието на този самотен бряг и целият живот ще се побере в една единствена песъчинка - точно тук и сега.

ДА БЪДЕ!

Посрещам зората на един нов ден – може би поредният от редуващите се понеделници, вторници и т.н. по реда на седмицата. Сякаш понякога дори идеята за пътуване се превръща в рутина. С годините дори и в новите неща се настанява една рутина, в начина по който човек прави нещата. Замислих се как в кратките пътувания до европейките държави съм си изградила нещо като „традиция“: пристигане, настаняване, първите дни се обикаля по улици, музеи, места с историческа и туристическа стойност, за да се усети духа на мястото, ходене от ранни зори до късна вечер неспирно – пълно изтощение, болящи крака и кръст (остаряваме?); някоя и друга кулинарна глезотия – заведение, кафененце, тратория или както и да се казва локалното място и последният ден се посвещава на shopping – да купя някой и друг сувенир или подарък, парцалка, чантичка и други материални радости, без които не може J.

И сякаш изгубен и в тази рутинно-традиционна програма човек забрява да се радва, да открива новото, не че цялото преживяване не е ново и мястото и атмосферата и сградите, хората, историята, но вкарани в рутинната програма.

Чудя се какво ново и различно човек може да направи когато пътува? А може би и дестинациите са „рутинни“ – Европа. Забравих да спомена и задължителните фотосесии и снимков материал. С годините фотосесиите стават все по-малко, а пеизажният снимков материал все повече, но дори и той се изчерпва. В наскорошното си пътуване до Италия (не първо такова) си дадох сметка, че дори гледките ми се струват познати, рутинни, еднообразни – снимка на тясна улица, снимка на статуя, на красива откъм архитектура сграда, табелка, лампа – някак все така стандартни. Търся какво различно мога да заснема, така че на мен да ми е интересно. Загубила съм ентусиазма за снимане, защото гледките ми се струват еднотипни и рутинни или просто съм изгубила способността да виждам различното и красивото.

На път човек често се изгубва в размисли, или в телефона си J. „Любимият“ фейсбук станал вече неразделен социален феномен – разлиствам таймлайна в търсене на нещо по-така, а там всеки се опитва да проектира един щастлив образ и „надпревара“ за по-оригинално selfie, на по-оригинален фон, на още по-оригинална локация. Е това с оригиналните локации и места и аз не го подминавам. Просто понякога ми липсва естествеността. Чудя се дали фейсбук не е просто един „панаир на суетата“? Кога хората постват снимки на тъжните си или кофти мигове в живота? Не всичко е 24-каратовата усмивка, кифленска поза и пейзаж за списание. В живота се случват и по-прости и реалистични неща – но за тях рядко се говори, камо ли пише, освен ако не е някоя драма, достойна за някоя социална кампания, но пък тези неща си имат и своето очарование – вдъхновяват, карат те да мечтаеш и да си казваш – да можеше и аз...

Дори това е част от рутината. Пътувайки се загледах в хората, които са забили поглед в телефоните си и общуват с виртуалния свят, а не с човека до себе си. Не знам колко клипове и призиви ще направят за това как хората се отдалечават от истинското общуване и остават все повече във виртуалното, но не мисля, че това ще се промени. Лица засмукани в екраните. И едно лице, което ги наблюдава всичките. Чудя се, кое е истинското и стойностното днес? Въпрос, който често си задавам. Кое носи смисъл за мен самата? Чудя се ако фейсбук се срине, а интернетът изчезне, ей така за седмица или две, дали ще намерим повече себе си и дали ще се срещнем заедно по пътя?

Размишлявайки върху тези ежедневности, заривам поглед отново в компютъра, работата, интернета. А едно време пътуването беше точно за това – да се открием, да намерим път един друг, да прекараме качествено време заедно. Днес мотото би могло да бъде: „В пътуването преоткриваме виртуалното пространство“.

Пожелавам си през 2015-та да пътувам с чисти и празни ръце, поглед в заобикалящото ме и случващото се в момента, с възприятие за новите неща, отворено сърце за истинско общуване лице в лице и споделеност на мигове, усещания и много красота. Да бъде!