Когато лятото се изнизва по джапанки

Когато лятото тихо и неусетно се изниже по джапанки от плажа, настава онова особено време от годината – септемврийското и преходно, в което се подготвяме за „новия сезон”, работен, творчески, есенно-зимен, какъвто предстои за всеки. Септември за мен винаги е месецът на прехода и на промените, на нуждата да преосмислим и начертаем пътната си карта наново. Това е времето, в което сякаш започва нещо ново, но и нещо хубаво си отива. Онова прекрасно лятно слънчево настроение, в което работата спори с лекота, защото мечтаем за морето, срещите с приятели са на открито – в лятно топлите вечери, където вечер градът оживява под светлините и звуците на нощните заведения и ти е кеф да се впуснеш на разходка в нощния град.

Септември носи „равносметката”, за някои – нова глътка въздух, за други копнежа по отминаващото лято, за трети нови работни планове, за пътуващите – връщане към родните или работните места. Септември ни дава отминаващата топлина на лятото, за да се настроим плавно за идващите студени месеци, дава ни пространството и времето да усетим хладните повеи на есента и носталгията от отминаващото лято. Носи дъх на жълто, златисто и оранжево, наситени и обагрени от изгарящите цветове на слънцето. Носи мекотата на топлия ден и прохладно-студените вечери. Носи мириса на тиква, глъчката на пълните театри, уюта на кокетните заведения и тръпката на новия сезон.

А лятото, тихо се изнизва по джапанки…

Измежду редовете

Пише ми се за душата, нейните копнежи и мечти. За онова, което не смеем да признаем пред себе си и за което сърцето тайно мечтае, криейки се от ума. За мечтите споделени с нашето вътрешно аз, за усмивките зад сериозните лица, за страстта и ласките зад скованите тела.

Пише ми се за живота, скрил се зад ъгъла на онази улица, за мислите на хората, чакащи на светофара, за желанието да се пресегнеш и хванеш ръката на човека до теб.

Пише ми се за дълбоките копнежи, които се трупат и нагнетяват въздуха около нас, за несподеленото и неизреченото, онова измежду редовете или промеждутъците в откраднатите погледи. Пространствата между секундите, паузите между вдишванията, животът изнизващ се измежду пръстите ни.

Пише ми се за човешките взаимоотношения, пътешествията в непознатото, пътуването с лек багаж, олекотен от условностите на деня и човешките разбирания. Пише ми се за миговете на раздяла, на повторна среща, когато дъхът спира в очакване на неочакваното. За хората с лица заровени в земята. За паденията и възходите, за чисто човешкото и забравеното. Пише ми се за болката и тъгата в замислените погледи, миговете на радост и споделяне.

Пише ми се за всичко онова, останало по магистралите и черните пътища, онова загубено и намерено по пътя, забравеното, запечатаното, споделеното и несподеленото, единственото, специалното и живото в нас. Пише ми се за живота.

Пътуване с лек багаж

"Седях и размишлявах за Идеята за пътуването, тоест да бъдеш на път необвързан, без отговорност за оставеното зад гърба си и без изобщо да можеш да подготвиш и предугадиш какво следва. Само голям покой. Прииска ми се да направя обобщение на предишните си пътувания, на всяко едно от тях, и за свое учудване забелязах, че никога по-рано не съм пътувал сам."

                                                                                                  из "Пътуване с лек багаж" - Туве Янсон

Седях на плажа и съзерцавах водата, хората около мен или по-скоро разговорите им, глъчта наоколо, тривиалните неща. Мислех си вътрешно, и мислите оставаха неизречени, несподелени, просто обитаващи съзнанието ми. Бях сама – във всеки един смисъл, но точно в този момент това не ми тежеше. Предната вечер се бях отдала на мисли за самотата, самостоятелността, всичко свързано с това да се движиш в пространството и да правиш неща сам. Бях уловила странния поглед на жената, докато ме настаняваше, поглед, зад който оставаха много неизречени мисли и думи. Е, поне сме повече от един – мислим и неизричаме, само наблюдаваме, но и си вадим заключения. Е, тя ме гледаше, преди това и той ме гледаше, всички ме гледаха с онзи поглед. Сама, на това място, далече от цивилизацията, какво прави сама жена тук? А може би това бяха моите мисли проектирани върху техните лица? Надали, с годините съм се научила да прочитам изражения, погледи, лица. Лицата казват всичко, което не искаме да бъде изречено, издават ни.

Оставих я да ме гледа и просто си качих багажа в стаята, влязох там, заключих вратата и дръпнах пердетата. Включих телевизора да върви нещо на фона, и влязох за един душ. Проснах се на леглото, зачатих с този и онзи, но след това останах отново сама, с мислите си. Какво правя тук? Кое ме доведе? Луда ли съм? Онзи „контрольор” в главата чаткаше с пълна сила. Оставих му се без да се съпротивлявам да реди каквото има да си каже. Заспах безпаметно.

Сутринното слънце озари стаята ми и бавно отворих очи. Сутрин беше, нов ден, накъде? Застягах бързо багажа си и отхвърлих мислите за оставане тук още една нощ. Събрах всичко, натоварих го в колата и отидох да проверя дали се предлага нещо за закуска. Пак онзи поглед, леко тросване, сервирана закуска и кафе, погледи от съседните маси /всички са по двойки/, ядосвам се, че ме гледат, след което си казвам „майната им”. С наслада допивам кафето си и се отправям към рецепцията да платя. Управителката ме посреща с „ами….не знам дали ще се освободи стая и за днес…”. Прекъсвам я по средата на изречението и й казвам, че няма да оставам, продължавам пътя си, тя с облекчение оправя сметката и аз потеглям нататък.

Пътувам сама, прекарвам деня на плажа, сред гъмжило от хора, деца, плажуващи. Интересно е как сякаш невидима граница обхожда мястото ми и никой не смее да навлезе в пространството ми, стоят на дистанция и по-добре. Съзерцавам морето, къпя се, гъмжи от водорасли, но водата е приятно топла. Чувам глас и в далечината виждам корабче, чийто капитан подканва хората на морска разходка. Да! Определено ме грабва. Бързо събирам най-важното, моля двойката от дясно да наглежда багажа ми и се отправям към далечния край на плажа. Махам на капитана да ме чака. Влизам навътре и се покатервам на палубата. Сама съм. След малко излазват една двойка, втора двойка, майка с деца. И бавно корабчето се пълни. Отново онези погледи: сама? Не ми дреме. Потегляме и вятърът брули лицето ми в лятната горещина. Приятно е, радвам се на красотата, на бриза, слънцето и морето. Усещам се щастлива и свободна. Без условности. Просто така…

Денят отминава бавно. Тихо и спокойно ми е. Отварям книгата, която взех назаем, казаха ми, че не била кой знае какво, но заглавието й ме грабва, сякаш е точно моето и точно в този момент: „Пътуване с лек багаж”. Зачитам разказите, някои ме грабват, а други определено не са моите, някои ме карат да се усмихвам от сърце, други ме навеждат на размисли. И сякаш в най-прекрасния миг от деня, в най-правилния момент прочитам тези думи, които ме карат да се усмихна широко: "Седях и размишлявах за Идеята за пътуването, тоест да бъдеш на път необвързан, без отговорност за оставеното зад гърба си и без изобщо да можеш да подготвиш и предугадиш какво следва. Само голям покой. Прииска ми се да направя обобщение на предишните си пътувания, на всяко едно от тях, и за свое учудване забелязах, че никога по-рано не съм пътувал сам." Обземат ме радост и вътрешно спокойствие. Точно там съм, където трябва да бъда – миг споделен със себе си и просто пътуване с лек багаж.

Have you wandered enough?

Have you wandered enough to discover yourself or the world around you? Have you ever felt like having enough of travelling experience? Or felt tired of travelling and wished you could have some rest? Does one get tired of discovering one's own existence? I doubt it, as I doubt one will ever get tired of travelling the world: finding all that has not been found, discovering what has not yet been discovered and feeling ALIVE & FREE!

Freedom lies in every place and space that can be travelled, discovered or experienced. Wanderlust!

КАМЕННИТЕ ГРАДОВЕ НА ГРУЗИЯ II

УПЛИСЦИХЕ (Крепостта на владетеля)

Поемайки на изток от столицата Тбилиси, на 8 км от град Гори (родният град на Сталин) се намира най-древният от запазените скални градове – Уплисцихе (в превод – Крепостта на владетеля).

Построен във високата скалиста част на брега на река Мтквари, градът датира от 1-2 век преди новата ера. До 12 век служел като седалище на грузинските царе и за това има зала, посветена на царица Тамара. И до ден днешен учените не могат да дадат ясен отговор за това, какъв народ е населявал едно от първите населени места на Грузия, но се откриват прилики с тракийските светилища по българските земи.

От трите запазени каменни/скални градове, Уплисцихе е най-древният (редом с Вардзия и Давит Гареджи). Намира се най-близо до столицата, на около час – час и половина път. Може да бъде разгледан за около час и половина. Предлага се и екскурзоводска обиколка на мястото.

ВАРДЗИЯ

Третият по големина каменен град (пещерен манастир) е Вардзия - Градът на розите. Основан през 12 век като тайната столица на царица Тамара. Градът е имал около 3000 стаи разположени на 8 етажа (нива) и при нашествие е давал подслон на 30-40 000 души. След земетресение от разрушенията са останали 600 стаи на 4 етажа. Легендата разказва, че след кончината на царица Тамара, през нощта от града били изнесени 8 ковчега, които поели в 8 различни посоки. Такова е било желанието на царицата, за да не могат враговете да намерят тялото й. Гробът и до ден днешен не е намерен.

КАМЕННИТЕ ГРАДОВЕ НА ГРУЗИЯ

Непознати и мистични, каменните градове на Грузия таят в себе си останки от историята и легендите на тази древна държава. Разпръснати във всички краища на страната, каменните градове носят своето туристическо значение, но и очарованието от нещо древно, мистично и далечно в годините. Всяко място пази своя дух и своята история, до които можем само мимоходом да се докоснем, в опит да си представим какво е било тогава, някога по тез места. Единственото, което можем да направим е да ги видим с очите си, да чуем техните истории, или просто да се оставим на усещанията, които те ни носят. Да нарисуваме в съзнанието си картината, да съберем пъзела и да се потопим в приключението.

Най-любимият за мен от всички e:

ДАВИД ГАРЕДЖА

Намиращ се на границата с Азербайджан, Давит Гареджа е един от най-запомнящите се, древни скални градове в Грузия, основат през 6 век след Христа от Давид Гареджели - един от тринадесетте асирийски монаси, върнали се от близкия изток, за да разпространят Християнството в Грузия. Представлява манастирски комплекс от около 15 древни манастира, простиращи се на обширна земя между Грузия и Азербайджан. Местността е полупустинна и отделена от всякакви признаци на цивилизация.

Два са основните манастири – Лавра (намиращ се в подножието) и Удабно (на хълма над него). Разстоянието от столицата Тбилиси до Давид Гареджа е около 70 км, които се минават за около 2-3 часа път, тъй като пейзажът от градски, скоро се променя в широки полета и пустош без никаква растителност, само трева и отворени пространства накъдето поглед стига. Пътуваш така километри, докато пътят се стеснява все повече и става все по-трудно проходим – просто две ивици от изтъркани гуми и невероятни дълбини, проходими единствено с джип. В далечината се виждат хълмове и сред тях се таи скалният град – манастир.

Лавра е лесно достъпен, от пътя се стига право там. Ако решите да стигнете до Удабно, няма ясни указания, добре че предварително бях попаднала на информация в интернет обясняваща как се тръгва по една пътека зад манастира Лавра. Видях група туристи поляци, които се отправиха някъде в храсталака и решихме и ние да последваме оттам. Пътеката се вие високо и стръмно нагоре, ако не сте с подходящи обувки, по-добре е да не тръгвате. Някъде из справочниците пише, че се изкачва разстоянието за 15 минути, аз бих казала за около 40 минути ходене с добро темпо. На места се налага да си помагате с ръце, защото е стръмно и трудно проходимо, докато стигнете до по-добре отъпкана пътека. Изкачвайки се нагоре, виждам хребета, отвъд който нямам идея какво се крие. Стигам на върха и там се разкрива гледка към Азербайджан – пустинен пейзаж, обширни земи, пустош навред. В далечината долу се вижда стадо овце, в далечината в дясно се издига старинна сграда наподобяваща полуразрушена крепост. До там достъп няма, единствено можем да я съзерцаваме.

Виждам, че хората поемат от тази страна на хребета в обратната посока – на ляво. Потегляме натам и се оказва, че по цялото протежение на тясно виещата се пътека са подредени множество скални манастири, в които някога хората от близките селца са потърсили убежище от турските нашественици, надявайки се да не бъдат намерени сред пущинака и скалите. За нещастие биват открити и на това място загиват над 6 000 души. Мястото носи особена енергия, а по стените на параклисите, църквите и стаите са запазени фрески и стенописи.

Пътеката се изкачва в далечината и стига до каменен параклис, на върха на хълма, откъдето се разкрива невероятна гледка – простор, шир, необятност, красота! От там, пътеката се извива на обратно и поема надолу към манастир Лавра, покрай пещерата, наречена „Сълзите на Давид”.

Ако идвате насам, си отделете един цял ден, за да имате достатъчно време да разгледате всичко и да се посветите на невероятните гледки и странната енергия на това място. Гледката от върха на хребета е просто незабравима…

a life to be lived

           In this wide and endless world there are so many:

places to visit and be

new people to meet

feelings to experience

doors to open

eyes to meet

places to discover

books to read

hands to shake

miles to travel

hearts to feel

souls to connect

emotions to release

oceans to cross

lands to roam

places to photograph

books to write

stories to tell

experiences to share

happiness to feel

soul mates to meet

love to breathe

seas to swim

fields to fly over

skies to embrace

paths that lead to

places never met

there is a whole

world out there

to be lived!