НОЕМВРИ в ЛИЛАВО

От няколко дни слънцето смело си пробива път през облаците. Навън е светло, лазурно, топло и слънчево сякаш е август, който прелива в септември, а всъщност вече сме надалеч и надълбоко потънали в ноември.

Работя и пиша ..... пред компютъра. Усещам как някъде далеч зад мен слънцето гали косите ми през прозореца. Не мога да го видя, но го усещам и есенният полъх довява аромат на листа, мирис на лято и цветове от дъгата. Леко ми е на душата и на сърцето.

Обагрени в пъстротата на есента, пътищата ми прошепват „къде си”? Потеглям - в миг на вдъхновение, по дългите магистрали, стелещи ръкавите си в спирали. Искам да си открадна миг безвремие и потеглям надалеч към ноемврийските брегове. Чакат ме там в далечината някъде, тихи и притихнали, далечни и самотни, окъпани в късните часове на следобед и есен.

Пристигам.

Минавам покрай шепа хора разпиляни из парка. Разхождат се и си бъбрят - денят е прекрасен. Подминавам ги без да се спирам и се отправям към плажа. Притихнал, далеч от хорската глъч, брегът се къпе в слънце и солена вода. Очите с радост го виждат, а краката боси, сами шарят по пясъка. Приближавам се. Запретвам панталони и ръкави и смело наджапвам в прохладно-студените води на ноемврийското море. Слънцето е горещо и гали кожата, избледняла от студа след летните месеци. Усещането е блажено и просто се оставям на мига и насладата от този тих и прекрасен следобед – далеч от шума на града, далеч от вечно любопитните погледи, далеч от трафика, суетата и бързината на ежедневието.

Ноемврийските брегове са притихнали. Тук таме можеш да видиш самотни фигури, зареяли поглед далеч към морето. Седят в усамотение и ловят риба, в бистрите води на късния месец. Никой не смее да докосне водата, а моите крака джапат в нея и се радват, защото е есенно и лятно в същото време и на ръба между брега и водата се срещат студено и топло, зимно и лятно, далечно и близко, отплаване и завръщане.

Приказен миг, откраднат от ежедневието. Едно малко пътешествие между града и морето. Запечатан миг в късната есен, различен, като лилава кръпка в колаж от бяло. Оставям лъчите да погалят лицето ми. Оставям се на насладата от късното есенно слънце. Оставям времето да прескочи границата между „август и септември”, за да се настани спокойно в ноември. Оставям бреговете да се ширят в тишина и слънце и самотните рибари да съзерцават морето. Оставям запустелия кораб да се издига над вълните и да развее лилавия флаг-знаме. Оставям водата да намери брега си и тихо там да отпочине, докато дойде декември.

Оставям мига да се запечата в очите – някъде в един приказен и топъл ноември.

ИСКА МИ СЕ ДА ПЪТУВАМ

Звучи толкова простичко и лесно, а в същото време сме толкова силно вкопчени в условностите на деня, живота, хората около нас и всичко, което ни заобикаля.
Родителите ще ти кажат – Трябва да направиш „това”, защото е редно и защото така е прието.
Обществото ще ти каже – Трябва да спазваш ”това”, защото така е общоприето и това са нормите, за да се впишеш в нашето общество, защо се цепиш?
Приятелите ще ти кажат – Какво си се сдухал? Голяма работа, ама добре е все да не правиш така, щото.....
В работата ще ти кажат – Това са правилата, очакваме от теб да ги спазваш. Искаме да си всеотдаен и да работиш мотивиран и с ентусиазъм, да бъдеш тук на 100%.
На улицата ще ти кажат – нищо няма да ти кажат, всеки върви потънал в дълбоки мисли, угрижен, намръщен, не гледа какво се случва наоколо.
Забравяме кои са нещата, които ни радват, кое ни вълнува, кое ни прави по „нас си”.
Всеки се опитва да ти дава тон как да живееш, какво да правиш, кое е правилно, кое е общоприето. Всеки обича да те категоризира и поставя в рамки. Ако спазваш „правилата” ще бъдеш приет в групата и обществото. Ако си различен си аутсайдер.
Но кой е този, който слага най-големите спирачки – ти, нали? Ти самият се обграждаш в стени от условности, очаквания, вина, правила, които да следваш и подтисничество. Ти или аз или онзи ей там – всички сме едни и същи.
А аз просто искам да пътувам, независимо от стените и клетките, в които се опитват да ме вкопчат. Искам да съм свободна вътрешно, да разтворя криле и да полетя натам, накъдето сърцето и очите ме отведат – в пътешествие, в изследване, в цветни картини, които очите жадно попиват. Искам да бъда себе си, без да ме е страх, че ще бъда съдена, обвинявана, порицавана или отхвърлена.
Искам да бъда себе си в свободата.
Да встъпвам във всеки ден с трепет в сърцето и усмивка затопляща дланите.Да приемам това, което се разгръща в живота ми и да мога да кажа „ДА”, искам го.
Да стопявам километрите дистанция, завладявайки необятните пътища и някъде там да чувствам птиците, прелитащи над колата и слънцето озаряващо пожълтелите полета.
Пътувам, дълбоко потънала в мечти. Те са си мои и затворът и клетките не могат да ми ги отнемат. Мечтая, копнея, жадувам, а понякога и агонизирам в отчаянието да бъда свободна. Свободна от условностите наоколо. Просто с един утринен лъч да открия звездите и с фотоапарат под мишница, топла напитка в ръка и меко одеалце да се кача на колата и да потегля.
Няма значение накъде, нека следвам лъчите на слънцето в сутрешните багри на есента.
Нека е есенно, жълто, червено, оранжево и нека лъчите галят лицето ми.

Пътувам и пускам музика – тоновете на пианото галят въздуха и аромата на топло кафе. Красиво е и някак есенно, приказно и златисто слънчево. Потапям се в пътищата виещи се надълбоко – редуват се пейзажи, небеса, полета, птици и пак пейзажи. А там някъде в далечината ме чакат бреговете – притихнали в ноемврийските дни, безбрежни, самотни и спящи.
Откъсваш се за миг, за да се завърнеш. Тръгваш и се връщаш. Винаги на път – по пътищата и в душата. Винаги на ръба между двата свята. Да тръгна, да остана, да издрапам, да се върна. Все едно и също в кръговрата на живота.
А на мен просто ми се иска да пътувам...