Из забравените пътища на България

Януарски ден, ред дни на стелеща се мъгла и тежък софийски въздух. Раница, кола и път. Слънце, оголени дървета, липса на сняг, късно есенна гледка, сякаш зимата още не е намерила пътя си до тук. Разнебитена магистрала, умерен трафик, съботен ден. Отбивка, пътища, по които не е стъпвала кола, поне не скоро. Самотни и забравени места. Размисъл, надежда, поглед - гора, криволичещ път, безлюдие. Красив и слънчев ден, януарска топлина, потискащ манастир, българска реалност, битови неща, занемарени селца, просто път. Път, който криволичи в нищото. Животът диша единствено в изсъхналите листа на дърветата и тихия ветрец. Сокол, полет, сиво небе, свобода. Път, рейнджър в усамотена дървена къща в планината, домашен уют, камина, храна. Разговори, истории, атмосфера. Пъстрота и трофеи. Вечер, път, връщане, град, суматоха, гмеж, контраст, реалност.

В този миг градът кипи от забързано работно напрежение, трафик, изнервени и начумерени хора. В този миг забравените пътища на България тънат в тиха, недостъпна самота, тишината се е настанила там, из Балкана.