Залязващото декемврийско
слънце оставя топли багри по зимното небе. Градът е потънал в сняг. Балконът на
7мия етаж зее оголен и студен. Остатъците сняг по него са се превърнали в
ледени парчета, хрускащи под стъпките на чехлите. Комините са потънали в дълбоко
съзерцание, прозорците спят под снежната покривка, а в далечината огнените
пламъци на отминаващия ден оставят последни следи по небето.
Декември е. Не ѝ
се иска да си го признае, но студът сковава и нейното сърце понякога. Какво е
усещането да стоиш като пътник на терасата и всяка вечер да изпращаш още един
ден, който си отива. Красив е, залезът, който всяка вечер е така различен и
толкова променящ се, носи меланхолията на вечно заминаващото си. Вечерите на
балкона изглеждат усойни, небето си играе на промяна и тази острота между
домашния уют и хапливостта на декемврийските вечери създава смесица от чувства
и емоции.
И този понеделник
си отива.
Този път без
генерални „изводи“, а просто с контраст – огненото небе и ледената земя...
