Плъзгащи се врати

Стоим в пълната зала на летището – заминаващи и кацащи, като една разпределителна гара. Точката, в която се смесват толкова много хора, пресичат се, пресичат и съдбите си, само за миг, точно там, след което всеки поема по своя път. 

Атмосферата – жужаща. 

Хората – носят своя багаж от различни емоции. 

Посрещачите – вълнуващи се и с трепет очите им обхождат вратите в очакване. 

Пристигащите – бавно се влачат в редица и се нижат от изхода. 

Изпращачите – с безмълвно потъващо усещане за раздяла и самота, се усмихват окуражително.

Летищата носят своята особена атмосфера – много шарена откъм хора, националности, посоки в живота, дестинации, светове и настроения. Един жужащ кошер от хорица, забързани, блъскащи се, устремени на някъде. Разпределителната гара, където всичко започва или приключва, тръгва или спира, поема на някъде или се завръща. Мястото изпълнено с най-много дуалности, сякаш тук е събран целият свят. Тръпката, вълнението от новото начало или тъгата и меланхолията от завършека на нещо.

Вратата се плъзга, за да пусне някой да си отиде.

Вратата се плъзва, за да посрещне някой друг.

Летища, хора, животи…

Пресечност като вечност

Имам ли какво да ти кажа човеко?

Стоиш на прага ми с обрулено лице, обгоряло с годините от слънцето.

Къде се скиташ, страннико?

От години те чакам и очите ми изтекоха в пътя, в очакване да се появиш, да пристигнеш.

Загубих те в пътя, загубих се в чакане.

Времето вече не носи смисъл, само картината на пясъчен път, пустинен мираж и вяла надежда, че може би ще се завърнеш по същия онзи път, по който те изпратих.

Гледаш ме - гледам те.
Взирам се в сините ти очи и безмълвно се питам какво ли са видели, какво ли си изгубил или намерил в тези твои странствания?

Гледаш ме в очите и не знаеш колко самота са видели и какво са изгубили в тези мои оставания.

Срещаме се като двама странника, разминаващи се по пътя, поспрели след хиляди километри, изморени и самотни, намерили се.
Виждаме се, но сякаш не се знаем. Всеки търси нещо познато в другия, безмълвно.

Стоиш на прага – пристигащ.

Стоя на прага – посрещаща те.

Стоим на прага на вечността и тук пътищата ни се срещат.

Две стъпки напред и една назад

Краката оставят стъпки по сухия пясък. Отпечатъкът е плитък, стъпва леко, оставя широка следа, а вдлъбнатините се нарояват една след друга като мравуняк изгубващ се в далечината.
Вятърът довява песъчинки и следите губят очертания. Кръпки оставени тук там напомнящи за тленност и преходност, сякаш никога не е била по тези места.
Ще премине, ще остави отпечатък, който вятърът ще заличи и брегът отново ще блесне пустеещ, първичен и безлюден.
Забавя крачка, връща една назад, колебае се, мисъл колкото прелитаща муха, жужаща - преминава, вдига крак и стъпва отново. Този път решително, с настойчивост.
Пясъкът поддава под натиска на нозете, поемащ очертанията на стъпалата ѝ.Забързва стъпки, първо колебливо, затичва се, набира инерция, лудост като вятър.
Стъпва и пръска песъчинки, а вятърът ги завихря във водовъртеж от капки солена вода и блясък.
Сега се смее – диво и налудничаво.
Гърдите ѝ се пълнят с въздух, задъхва се, очите шарят напосоки, косите разпилени в слънчевата жар.
Две стъпки напред и една назад...