Търся – този вътрешен мир, който да омиротвори бушуващите се емоции в
гърдите ми. Онова, което ще ми позволи да дишам свободно и да ми е леко на
душичката. Пътуването се превърна в бягство за свобода и свобода за бягство –
трудно различимата граница между свободата на духа, нуждата да си скитник без
посока и пътник без билет. Пред очите ми минават и си заминават хора – приятели
поели по пътя на търсене на... каквото и да е, поели по пътя си, с посока, цел,
неизвестност – понякога, а друг път яснота. Заминаха в чужбина. А родата ми се
пръсна по цял свят – майка ми напуснала Грузия, за да изгради живота си в
България. Брат ми замина и живее в щатите от вече не помня колко години. Вуйчо
ми и братовчедите емигрираха преди години в Германия. Други братовчеди по същия
път се заселиха в Белгия. Съседите ни емигрираха в Канада. Приятели заминаха за
Австралия.
Чета истории за хора търсещи – за неспокойствието на душата, за
скитничеството, оставането, тръгването, заминаване без връщане и търсене. Очите
ми се пълнят с образите на хора, които тръгват. Трудно ми е да видя тези, които
са се върнали, а има ли ги?
В душата ми е немирно, нестихващо и неспокойно, бушуващо и ненамиращо. Искам
да тръгна, но не мога. Вечерта вървяхме по улицата и видяхме любими артисти,
които товареха багажа си на бус, и тръгваха към следващата дестинация – всеки ден
– ново място, непривързаност, преходност, като птицата, която каца от клон на
клон, но нито един не е нейният. Минах покрай този бус, отдалечавах се и
обръщах погледа си назад пак и пак, дори в далечината се обърнах, исках да се
върна. В душата се породи онова неистово желание да се кача на този бус, да
потегля с тези непознати за мен хора накъде и да отиват, без посока, без план,
в неизвестното, като нечий нетоварещ багаж. Да тръгна и да не знам дали ще се
върна, безлична – без принадлежност, националност, етикет, без корени, без
рамкиране, без история. Просто тук и сега, в този конкретен миг на безличност.
Просто на път...
Душата ми на път
