Въпросите, които си задаваме преди път

    Колко багаж да си взема? – това е най-честият въпрос който си задавам. Преди пътувах с много багаж, все се презапасявах с дрехи, вещи – ами ако нещо ми потрябва, което не съм взела? И вечното мъкнене на много багаж. С времето целенасочено започнах да се опитвам да го орязвам. Днес е значително по-малък, но пак е много. Това, което ми помага е като си визуализирам, как ще го нося ако е много тежък. Това помага – поне малко :)

     Да си купя ли карта или пътеводител? – тук ще кажа и да и не. Обичам да изследвам местата и сама да ги откривам. Когато човек носи пътеводител или карта се улавя как в един момент се изгубва заровил глава в тях и пропуска да види всички красиви места, край които минава. Желанието ни за планиране и контрол е трудно, човек не пуска лесно тези неща. От друга страна в пътуването до Ирландия, пътеводителят се оказа много добър наръчник за намиране на приятни местенца за хапване и липсващите парчета информация при обиколка из страната. Така че отговорът за мен е – добре е да го има, но да се използва в редки случаи :)

      Да си взема ли книга за четене? – да, но добре е да е 1 и не толкова голяма. Човек тръгва на път, за да изследва – всичко е изпълнено с толкова нови неща, че книгата най-често остава в раницата недокосната. Ако трябва да съм честна когато пътувам на ново място книга изобщо не ми е нужна. Понякога човек тръгва с куп планове – ще чета тази и тази книга, ще снимам, ще обиколя и видя тези места, ще пиша пътеписи, ще правя и това и това и това и в края на деня остават само стойностните неща. За това просто пътувайте и се наслажавайте. „Багажът” не е важен. Дори е по-добре да го оставим назад и да „Пътуваме с лек багаж”:

     "Седях и размишлявах за Идеята за пътуването, тоест да бъдеш на път необвързан, без отговорност за оставеното зад гърба си и без изобщо да можеш да подготвиш и предугадиш какво следва. Само голям покой. Прииска ми се да направя обобщение на предишните си пътувания, на всяко едно от тях, и за свое учудване забелязах, че никога по-рано не съм пътувал сам."

                                                                                                   из "Пътуване с лек багаж" - Туве Янсон

СПОМЕНИ ОТ ЕДНА ЗИМА

Не обичам да ми е студено. Студът сякаш изпива живеца и надеждата. Губя способност да мисля, нямам желание за нищо. Сякаш животът рязко се свежда да елементарните потребности за оцеляване – да ми е топло, да имам покрив над главата си, да имам какво да ям. Спомням си една зима как тръгнахме с нашите с кола към Грузия – да изненадаме баба ми, да я вземем при нас в София – за зимата. Пристигнахме в една късно есенна вечер, градът тънеше в мрак, нямаше улично осветление, разчитахме единствено на фаровете на колата. Това бяха годините на тежка икономическа криза в Грузия – години, които не пожелавам на никого. Хората нямаха ток, нямаха отопление, бяха се върнали назад в развитието си, където единствената мисъл е за оцеляване, как да изкараме и тази зима. Отопляваха се на газови печки или дърва, за каквото имаха някой „лев” да заделят. Токът беше кът – по час, максимум два на денонощие, а хората нямаха и пари да се изхранват. Спомням си добре онези бедни и тегави години. Няколко години по-рано, когато ни удари кризата в България и се редяхме на опашки за хляб, а по магазините, ако имаше месо, го продаваха по 1 кг на човек, в Грузия нещата процъфтяваха и трапезите бяха отрупани с храна. Ако не с друго, грузинците се славят със своето гостоприемство, богата кухня и още по-богати трапези. Спомням си в онези години как ходехме лятото при баба ми в Грузия и майка ми ни караше да ядем дебели филии хляб, намазани с масло и домашно сладко. Тя казваше - яжте, защото в България няма.

Пристигнахме късно вечерта в Болниси (градът на баба ми). В онези години, поради беднотията и тежкото положение се бяха засили случаите на кражби и престъпност. Угасихме фаровете на колата. Тихо паркирахме пред къщата на баба ми и майка ми се провикна в тъмнината, назовавайки името ѝ. Последва тишина. Второ повикване – колебание отсреща и отново тишина. След малко от къщата се долови глас, който попита „Кой си ти? Кой е там?”. Майка ми се провикна: „майко, аз съм!”. Баба ми се спусна към двора, да отвори портата – така се развълнува от радост и щастие, че се задъхваше и ѝ прилоша. Влязохме в къщата, където гореше една свещ. Стана ми мъчно да видя как се е затворила в кухничката на втория етаж, където спеше и прекарваше вечерите, в опит да се стопли. На масата гореше една единствена свещ…

Донесохме ѝ хляб, тя направи чай, извади каквото имаше за ядене. Събрахме се около масата. Тя пърхаше, такава каквато винаги я помня, суетейки се около нас, за да се чувстваме удобно и да се погрижи за нас. Много неща се случиха онази зима, но никога няма да забравя онази вечер изпълнена и с радост и с болка и тъга. Онази свещ горяща на масата – самотата на възрастните хора, живеещи в бедност и опит да закърпят още един ден от и без това сивото им ежедневие.

Винаги когато видя просещ възрастен човек по улиците си мисля как той или тя може би е нечий дядо или нечия баба и се сещам за баба ми. Всеки си има своя житейски път. Най-тъжното ми става когато видя възрастен човек, който гладува. Когато отидете да пазарувате в някой супермаркет или магазин огледайте се и ще ги видите – онези тихи и скромни хорица, които оглеждат лавици с продукти и внимателно подбират какво могат да си купят за 5-те лева, които имат в портфейла си…

Ирландия в зелено (Първа част)

Магично красиво и вълшебно. Има нещо древно и приказно по пътищата на страната, в самотните ширещи се плажове, ромолящия дъжд и добитъка.

Мечтаех да пътувам до Ирландия заради природата и това, което бях виждала от снимките – гори, планини, зелено, красиво, диво. Надявах се да е така и на живо. Макар в Европа, Ирландия винаги ми се е струвала далечна и недостъпна. Малко се чува за нея в България и не е от обичайните дестинации на БГ туристите.

Човек може да се изгуби в атмосферата на страната – природата сякаш властва над човека и времето е спряло някъде в далечните зелени полета, солената вода от океана и брулещите ветрове. За мен Ирландия си остава страната на брулещите ветрове, зелени пасища, девствена природа и много дружелюбни хора. Напомня ми за Нова Зеландия в умален вариант. Красотата на природата те оставя без дъх, човек се изгубва в тази необятност и се чувства малък, но и свободен.

Ден 1 - Пътуването

Потегляме за прекрасната Ирландия с полет през Франкфурт. За около шест часа, с всички прекачвания, пристигаме в Дъблин. Вали и е облачно – стандартно време. :) Качваме се на автобуса от летището и се стоварваме в центъра на града. В автобуса докато се опитваме да се ориентираме по карта, младеж с не-местен произход ни пита дали имаме нужда от помощ и ни дава насока къде да слезем. В Дъблин сме си запазили стая в апартамента на едно младо семейство (чрез www.airbnb.com) – решаваме, че ще пробваме нещо различно от хотел или хостел, от чисто любопитство, пък и нов опит. Това да си резервираш спане през airbnb си е като цял един “match-making”, опознаване, кои сме ние, кои сте вие, интереси, хобита и т.н.

Времето ни за настаняване е едва от 18:00 ч., за това си оставяме багажа в Global Cafe в центъра и тръгваме на разходка из града. Впечатленията от града ги оставям за втория ни ден от престоя в Дъблин. Денят преваля и се насочваме с багажа към нашите домакини – младо семейство, Eoin – ирландец и Каролина – полякиня, правеща докторантура в Дъблин и по-специално в библиотеката на Trinity College. Двамата са гостоприемни, дават ни интересни насоки какво да видим, къде да хапнем, къде да избягаме, ако искаме да се скрием. J Аз нямам много енергия за “socializing”, просто си оставям багажа, лягам и заспивам. Утрото определено е по-мъдро от вечерта.

Ден 2 - Dublin

Припръсква дъжд, хладното се редува с топло, но облаците плътно застилат небето. Градът гъмжи от хора и туристи. Напомня на Лондон, Амстердам, Виена. По централните улици кипи живот. Това е може би „най-градската” атмосфера в цяла Ирландия – носи усещане за цивилизация и европейски дух. Но до тук се простира “urban” атмосферата. Ирландците са приятелски настроени и много общителни. Видят ли те с карта в ръка, оглеждащ се неориентирано спират да те попитат дали имаш нужда от помощ. В кръчмите кипи оживеност и разговори, не можеш да останеш в усамотение, биваш въвлечен в местната атмосфера. След приключване на работния ден, местните минават през някой „pub” да пийнат по 1-2 бири, да социализират с приятели или колеги, след което се отправят по домовете си.

В следващите два дни разглеждаме града и се опитваме да усетим атмосферата. Времето е променливо и туристите са екипирани предимно с дъждобрани и ветровки. Дъждът е гарантиран поне няколко пъти на ден. Разглеждаме Guinness Storehouse (Пивоварната на Гинес), в която се научават интересни факти за начина на приготвяне на Гинес, а в края на обиколката се учим на техника за наливане на Гинес, както и имаме възможност да изпием по един, в кафето на върха на пивоварната – с 36 градусова гледка към целия град.

Разглеждаме Dublin Castle, Trinity College (с невероятната си библиотека), St Stephen’s Green Park (изключително красив парк в сърцето на града, в който човек може да изключи от забързания ден и градската атмосфера), O’Connell Street, Temple Bar и цялата централна част на града. Какво може да види човек в един град, освен ако не e попаднал в историческа скъпоценност като Рим. Град като град, със своята атмосфера и дух, хора и култура. Вечерта изморени, завършваме в приятно място хапване, разходка из вечерния град и последни разговори с нашите домакини. На следващият ден се отправяме на “road trip”. Истинското пътуването започва извън града.
 

Ден 3 - Giant’s Causeway /Пътят на великаните/

/Dublin – Carlingford – Belfast – Coleraine - Giant’s Causeway/

В ранни зори се изнизваме с багажа и хапваме по една бърза закуска в местната закусвалня за кафе и бейгъли, товарим багажа на едно такси и се отправяме към мястото, където сме си запазили кола под наем. Тук ще ви спестя всички подробности по наемане на кола и коя фирма да използвате, а коя не, само ще кажа, че след доста преговори, се оказахме със съвсем различна кола от резервираната и разбира се цената, която виждате по интернет сайтовете умножете я по три и получавате реалната обстановка. Накрая се озоваваме с едно Volvo i40, чисто ново, далеч по-голяма и модерна кола от предвидената. Аз се нервирам, че няма да сме с малка кола, предвид тесните пътища и не мога да оценя достойнствата на това бижу, докато в същото време дилъра на коли се опитва да ни пробута един джип, да сме виждали по-добре пътя. J

Приключваме с цялата хамалогия по колата, товарим багажите вътре и аз гордо сядам зад волана (десен), докато капчици пот започват да избиват по челото ми – обърнато движение, за пръв път на кола с десен волан, за пръв път шофиране, при което всичко ми се струва напълно хаотично, а и трафикът в Дъблин определено е от гъстите.

Носим си GPS от БГ – безценно – и сме ужасно благодарни, че сме го взели, поне през първите дни, а и до края на пътуването ни се оказва важна част от доброто ориентиране. Не че няма табели, знаци и карти, но в градовете е изключително задължителен и необходим, ако искате да намерите пътя. Десен волан, обърнато движение, градски трафик, докато стъпим на магистралата, вълнения покрай ляв бордюр, десен завой и хиляди кръгови по часовниковата стрелка, но стъпваме на магистралата и се отправяме към Giant’s Causeway (Пътят на Великаните), намиращ се в една от най-северните точки на Ирландия, крайбрежия район на Антрим, на 5 км от град Бушмилс.

Набираме увереност в шофирането, но левият бордюр си остава предизвикателство до последно. Пътят ни преминава през градовете Carlingford – Belfast – Coleraine. В Carlingford (Cooley Peninsula)  спираме за малко да се разходим. Градчето е притихнало, китно, красиво, а околността се простира на ивица от плажове, които по това време на годината са самотни и безлюдни. Градчето е място с богато историческо наследство.

Времето ни напредва, за това изоставяме това притихнало място и продължаваме нагоре към Belfast, с кратко спиране в замъка и директно към Coleraine. Скоро минаваме през градчето Bushmills и след известно лутане пристигаме в „областта” около Пътя на Великаните – наричам го област, защото е редица от хълмчета и полета, наситено зелени от покриващата ги трева, на които са накацали чисто бели къщи. Гледката е смайващо красива – контраст между ярко бяло и наситено зелено, много въздух, сякаш земята диша в пространството между накацалите къщи. Откриваме нашия хостел (Finn McCool's Giants Causeway Hostel) и тъй като денят преваля, бързаме да оставим багажа си и да успеем да видим Пътя на Великаните още същата вечер.
  

Giant’s Causeway (Пътят на Великаните)

Вървим с бърза крачка към мястото, все още е светло. Пътят се ниже покрай зелена планина и океана. Тук-там се мярва по някой турист, но по това време на деня мястото е спокойно. Пътят на великаните представлява "път" от каменни колони, с толкова правилна форма, че изглеждат сякаш са сътворени от човешки ръце, а всъщност са изцяло природно творение от базалтови скали. Според ирландската легенда Пътят е построен от гиганта Фин МакКул, а другият му край се намира на отдалечения на 120 км остров Стафа в Шотландия. Оставям снимките да говорят за атмосферата. Изморени и притихнали от красотата и спокойствието на мястото, вече по тъмно и с бавна крачка се връщаме към хостела. Вятърът се усилва и брули лицата ни. Студено е. В хостела ни очаква глъч от испански туристи. Хапваме по един телешки бургер приготвен от съдържателя и не след дълго изпадаме в безпаметен сън. Денят беше дълъг и изпълнен с хиляди впечатления и гледки. Утре сме отново на път...

FLOW

Днес ми се живее „извън-матрично”.

Не ми се насилва да работя, когато не ми се работи, и се отпускам в това просто да бъда, така както го усещам, без да си налагам усилия, за нещо, което не искам. За това го кръщавам ден извън матрицата на ежедневието. Тялото ми е закотвено на бюрото, в офиса – мислите ми са много далече. Щом дам свобода на съзнанието си, да не е вкопчено в „трябва” на реалността, се отнася на един далечен морски бряг – няма значение къде, просто спокойствие, слънце, тихия повей на водата, която бавно приижда и се оттича – като живота – приливи и отливи, ден и нощ, радост и тъга – всичко се прелива в дуалността и полярността. Едното не съществува без другото и ние се носим по вълната на потока.

На брега е спокойно, това което омиротворява душа ми. Мога да усетя чистотата на брега, изчистен от хорската глъч и сбирщина, чисто, просто, природата диша в уединението си.  Стъпвам на пръсти, за да не нарушавам хармонията й. Разхождам се боса, водата плиска стъпалата ми и всичко е по-живо от всякога. Там съм, където ми се иска да бъда. Животът е този вътрешен мир, в който откриваме себе си, за да се отворим навън. Онова, което ни заобикаля е вибрацията, която подхранва живота, ако сме в правилната за нас среда!

Тук мога да бъда просто себе си, на този бряг, на това място изпълнено с толкова живот и потокът на живота тече, влива и се отлива през нас, а аз танцувам боса, волна, просто се нося в своя ритъм, свързвам се с тялото си и се разтварям в потока на живота.

Из забравените пътища на България

Януарски ден, ред дни на стелеща се мъгла и тежък софийски въздух. Раница, кола и път. Слънце, оголени дървета, липса на сняг, късно есенна гледка, сякаш зимата още не е намерила пътя си до тук. Разнебитена магистрала, умерен трафик, съботен ден. Отбивка, пътища, по които не е стъпвала кола, поне не скоро. Самотни и забравени места. Размисъл, надежда, поглед - гора, криволичещ път, безлюдие. Красив и слънчев ден, януарска топлина, потискащ манастир, българска реалност, битови неща, занемарени селца, просто път. Път, който криволичи в нищото. Животът диша единствено в изсъхналите листа на дърветата и тихия ветрец. Сокол, полет, сиво небе, свобода. Път, рейнджър в усамотена дървена къща в планината, домашен уют, камина, храна. Разговори, истории, атмосфера. Пъстрота и трофеи. Вечер, път, връщане, град, суматоха, гмеж, контраст, реалност.

В този миг градът кипи от забързано работно напрежение, трафик, изнервени и начумерени хора. В този миг забравените пътища на България тънат в тиха, недостъпна самота, тишината се е настанила там, из Балкана.