На онзи дом,
който изпълваше със своята енергия, живот и глъч.
Домът, който бе
дом за мен, за всичките ти деца и внуци.
Домът, в който се
събирахме през лятото, в който идвахме и си отивахме, заминавахме и се
завръщахме. А ти все нещо шеташе, все нещо майстореше или готвеше с песен на
уста и настроение, с хумор и живец. Така те помня – дребна, спретната и много
работлива.
Прекрачвам прага
на дома, в който прекарах детството си и години се завръщах, за да съм с теб, с
приятелите, с корените си, в това толкова съкровено и щастливо място.
Колко носталгия
могат да поберат стените на дома ти, колко самота и притихналост, когато домът
ти вече е празен?
Дали да се
завърна в твоя дом, да приседна на пейката в двора, да полея двора с маркуча с
вода, да пошляпам боса и безгрижна?
Дали да се
завърна в дома ти, в който притихнали стените шептят спомени, стаите търсят
дирите ни, оставени преди години?
Притихнал домът
ти спи, като изоставен гроб обрасъл с трева и бурени. Спомените витаят в
пространството като живи призраци и ние тихо пристъпваме из стаите.
Прекрачвам прага
на дома ти, бабо, завръщам се към спомените живи и същевременно тлеещи. Как да
се разделя с миналото, когато то е част от живота ми? Завръщам се, за да те
„видя“, за да си спомня стъпките ти, за да усетя онзи детски трепет, да чуя гръмотевиците
в нощните бури, да чуя уличните песни на моите приятели, да усетя летния
въздух, да си спомня.
Домът ти пустее и
тихо си отива, като нас, хората – понякога, но докато е жив, ще прекрачвам
прага на дома ти, за да си възвръщам всичките спомени. Да си спомня коя съм и
откъде съм тръгнала.
Прекрачвам прага
на дома ти, бабо
