WAITOMO CAVES, NEW ZEALAND

Ден 2 – KIWI EXPERIENCE

27.12.2011

вторник

Ден втори. :-) Отварям очи. През нощта мръзнахме от студ в таз картонена колибка без отопление, а нощите тук са си студени. Дните, ако има слънце могат да бъдат жегави, но както е жечко, времето може да се промени буквално за минути и в общи линии ако си тръгнал на разходка с потник, да се прибереш с шуба.

Ставаме рано и започва едно пренареждане и оптимизиране на багажа (отново). Ако научихме нещо от това пътуване, то е че можем да пътуваме и с доста по-малко багаж. Е, това го научаваме при всяко пътуване, но все още не сме усвоили напълно уроците, хе-хе. В 7:45 сме наредени и строени в нашия зелен автобус. Още не сме му свикнали, но след време става наш втори дом. Измъкваме се по тесния, криволичещ път от полуострова и поемаме към Waitomo, с известните Waitomo Caves (пещери). С всяко следващо качване на зеленото KIWI започваме да се ориентираме и да си изграждаме навици как работят и са организирани нещата. Damo ни разказва накъде сме се запътили, къде ще се настаним и какво можем да правим там. Тук основното нещо са тъй-наречените “activities” или неща, които можеш да правиш – адреналинови или приключенски дейности. Повечето разбира се са платени, все пак толкова голям процент от икономиката на страната се крепи на туризма и дейностите, които предлагат. Колкото по-вълнуващо е преживяването, толкова по-вълнуваща е и цената, но хората за това идват тук – да видят и да преживеят, а ние определено сме дошли да изпробваме от всичко, докато можем. :-)

Damo ни пуска стандартния “sheet” за спането (всеки ден попълваме по няколко такива) и ни разказва за различните видове приключения в пещерите на Waitomo. Основни са 2 – Blackwater Rafting (3 часово преживяване в подземните реки на пещерите) и The Abyss, преведено „Бездната”. Второто определено ни грабва, звучи ни някак вълнуващо и предизвикателно и за това решаваме, че ако е гарга, нека да е черна и рошава. Записваме се за „Бездната” – някак звучи апокалиптично, а другото е, че е 5 часа!

Пристигаме в Waitomo – зелено и малко местенце. Разполага с 1-2 места за отсядане, една кръчма и това е. Наоколо гора и зелено и изобщо не подозираме, че накъдето погледа ни стига, под цялото това пространство се ширят под краката ни пещери и подземни реки, много от които още дори неизследвани. Забравих да спомена едно от най-важните неща за Waitomo Caves. Всъщност основното нещо, с което са известни пещерите са тъй-наречените “glowing worms” (светещи червеи) и покрай тяхното виждане са се завъртяли всички тези атракции и дейности, които в основата им стои това да успееш да видиш светещите червеи. А какво са светещите червеи? Това са червеи, които живеят на тъмно в пещерите, отделят секрет, който илюминира. И това е техният начин да ловуват насекоми, с които се хранят. Насекомите, привлечени от светлината, която излъчват (в тъмното те просто блестят), летят към нея, но точно преди да стигнат светлината има тънка мрежа, в която се заплитат и червеите така се хранят с тях. По думите на нашите водачи в пещерите, секретите които отделят са техния “shit”. И ако се абстрахираме от тези не особено романтични подробности, видяни на тъмно тези „светулки” наистина осветяват стените на пещерата и гледката е красива – като нощно небе обсипано с безброй звезди.

Настаняваме се в нашия симпатичен хостел. Имаме малко време за релакс и не след дълго се отправяме към рецепция, откъде ще ни вземе микробусът за нашето приключение.

*** *** ***

Из записките на Алекс:

„Отправихме се към приключението наречено “The Abyss” – Бездната, което само по себе си навява идеята за черна дупка, дълбоко в недрата на земята. В това уникално преживяване щяхме да се отдадем на едно от многобройните изобретения на Нова Зеландия, наречено Blackwater Rafting. И ако повечето сте чували за небезизвестния Whitewater rafting, който хората свързват с усмихнати лица, слънчеви лъчи и разпенени бързеи, blackwater rafting-а те обгръща с непрогледния мрак на подземните реки и кънтящото ехо на невидимите водопади. Единствените ти „оръжия” са: мокър костюм, който те съхранява от вледеняващите води, автомобилна гума, която ти служи като малък спасителен сал и слабата светлина на пещерняшкото фенерче, закачено на каската ти. Това е преживяване, в което всичките ти сетива се разтварят и се опитват да „напипат” верния път към слънчевата светлина, но преди изобщо да стигнеш до нежната прегръдка на водата трябва да преминеш през 3 препятствия:

„Спускане в бездната”

„Полет в тъмнината”

„Скокът на съдбата”

„Спускане в бездната”

За спускането в бездната минаваш кратък инструктаж по алпинизъм (или техниката наречена спускане по рапел). Обучението е до толкова задълбочено, че те кара глуповато да гледаш оборудването, с което оставаш накичен и да пощракваш нервно с карабинерите, чудейки се, какво ли ти предстои? Прикачен към осигурителните въжета правиш 2 крачки и поглеждаш в бездната. Виждаш отворена „пастта” на черната дупка, към която те води тънко бяло въженце, по което преди малко се е спуснал усмихнат новозеландец със съмнително чувство за хумор. И докато дупка за повечето хора би означавало отворено пространство, на което виждаш дъното, тук по-скоро говорим за конусовидна форма, която сякаш иска да те засмуче. Инструкторът те потупва по рамото, с което ти дава знак, че е време да отлепиш треперещ крак от платформата и да си спомниш всичко, на което те е научил преди 5 минути. Плъзваш се бавно надолу и усещаш как земята започва да те обгръща все по на дълбоко. Няколко секунди след това си плътно в нейните прегръдки и усещаш как тялото ти трябва да се провре през тясната дупка, за да продължиш спускането. Дупката е толкова тясна, че почти имаш време да се паникьосаш, че ще останеш завинаги така – наполовина всмукан в земята. За щастие успяваш да се провреш и първото нещо, което виждаш е непрогледен мрак и чуваш ехото на тишината. Въртиш се хаотично и се бориш с прегръдката на мрака, а той ти отвръща с острите сръчквания на скалите около теб. И пак мрак и тишина. Единствения ти приятел е малката светлинка, закачена на каската ти – дава ти насока и успокояващо ти нашепва да продължиш спускането си.”

Подпираш с крака стената и с нова доза увереност се спускаш като изпечен командос към приключението, което те очаква. И докато шаваш с крака из тъмното и неизвестното, за части от секундата усещаш нечие присъствие и дъх до ухото си и чуваш едно гърлено и тихо “hello” точно на милиметри от ухото си – това е Steve, онзи със съмнителното чувство за хумор – първоподобие и копие по визия, говор и хумор на Джим Кери, а в този миг на „hello” се чувстваш точно като герой от вица за вежливия лос. :-)

И в този миг разбираш, че си стъпил на твърда земя или по-точно твърда скала. Е, поне краката ти опират в нещо. Steve пуска 2-3 лафа да те изкара от спека, ако случайно си изпаднал в такъв. Маха и разкопчава екипировката и ти сочи да отидеш и седнеш „ей, там”. Ама в това „там” не виждам нищо, докато не се размърда нещо, после се чуе шумолене и малко по-натам си проправяш път в тъмното и се озоваваш сред спътниците си – седите в тъмното и чакате в тишината, докато всички се докопат до мястото. Студено е, наоколо е непрогледен мрак, а миниатюрните лампички на каската са изключени и очите се опитват да се адаптират към тъмнината. Дотук добре – приключението е загадъчно-обещаващо. Гледам в далечината Джим Кери (Steve), който тихо реди приказки на всеки новопристигнал – само за ушите на новодошлия. Какъв образ!

Групата бавно се събира – числото 7. Казвам си – съдбоносно е! :-):-):-) Включваме си лампите и се оглеждаме. В пещерата сме и откъдето сме влезли, няма вече излизане оттам. Оглеждаме се. И там близо до нас виждаме единственото живо растение – паднала дървесна клонка, намерила своя път през процепа отгоре, която те дарява с последната зелена светлина, която ще видиш в следващите 5 часа.

„Полет в тъмното”

Вече спокойни потегляме на изследване из пещерата. Не сме минали и 5 метра и отпред черна дупка и пълен мрак – отново. Steve си мълчи и само се подсмихва, допада му да се погаври с нас, ей така от сърце и за душата. Настава тиха паника. Връзва те за едно въженце (поредното), гаси ти лампата и ти казва „скачай”, а ти не виждаш нищо и буквално трябва да се пуснеш в нищото – „полет в тъмното”. Първият в редицата се мята, виждаме го как увисва на метър от нас и в следващия миг като на скоростно влакче се изстрелва като стрела в мрака и напълно изчезва – ни вопъл, ни стон. В мълчание се редим един по един и всеки следващ изчезва в мрака, а Стийв, този стар познайник продължава да ги реди едни тихи и невинни, за ухото на всеки. Идва и моят ред и си излизвам душата – казвам му как ми е било мечта да дойда в НЗ, и той довършва „но вече съжаляваш нали? Хахахахахаха” Закача ме за въжето и аз самоотвержено се мятам. Решавам да се раздам напълно и надавам вика на Тарзан. А скоростта, с която бездната ме засмуква е космическа и просто политам в нищото. На финалната права се залюлявам с такъв тласък, способен да ме обърне на 180 градуса в задно салто. Кеф!!! Кефя се на максимум и викам от радост. Набиране, откачане и сядане до скалата – в тъмното и чакане. Следващата тъмна фигура прорязва мрака и отново си обгърнат от студенината на скалата. Това си беше чист полет в тъмнината или полет на доверието. Скок в неизвестното.

Joshua, местен (маор), другият ни водач, бързо разскача въжетата, палваме лампите и сядаме на ръба на скалата. Долу под краката ни като черна анаконда се вие и бълбука подземната река и се губи някъде нататък, отново в мрака. Студено е, но докато мисълта успее да стигне до главата, Joshua раздава цветни пластмасови чашки, в които след малко се разлива гореща и гъста течност – горещ шоколад – за сгряване и енергия. Ех, това ще ни стане традиция! Мисля, че по-вкусна и сгряваща напитка не съм пила никога или поне до този момент. За желаещите изниква и по бисквитка. Имаме само мигове да се насладим на момента преди да продължим нататък към неизвестното. За миг се сещам за Б-я и за един семинар, който карах едно лято, сякаш оттам започна всичко или по-скоро там бе даден официален старт и дойде вдъхновение за още и ето ме тук в другия край на света, в една тъмна пещера сред нищото и какво правя? :-) Време е за ставане. Събираме чашките и се изправяме. Сгрети сме и с нови сили. (доста е студено, дори виждаме дъха си)

„Скокът на съдбата”

И сега какво?

Изведнъж от нищото или по-точно от тъмнината се вадят гуми – огромни черни гуми от кола. На всеки се раздава по една и понеже няма скрито покрито и сме гледали сумати рекламни брошури и клипчета ни става ясно, че тези гуми не след дълго ще се озоват под дупетата ни. Стийв се подхилква – тоз уникален образ, като изрязан от някой комедиен филм – безразсъдният комедиант, а Joshua – сериозната, стабилна втора ръка, която вкарва баланс и опора – уникални! Казват ни – „гумите под д-тата и скок по „гъз” във водата, а скокът не е малък, тъй като гледам едни 3-4 метра, и това по дупе! Не случайно подбираха по око големината на гумите, да не би случайно някой при скока вземе, че се вдълбае в гумата и после няма мърдане от нея. Няма много време за мотаене – скачаш в черните води или оставаш – връщане назад няма.

Скокът на съдбата те зове, а долу в бездната те чакат студените тъмни води, да те обгърнат в ледена прегръдка. Първият смелчага се мята самоотвержено. Звукът от плясък отеква като камшичен удар в мрака. За миг ми минава мисълта какво ли е изпитал при допира на д-то му с водата? Звукът беше умопомрачителен, но си казвам „скоро ще разбера” и без много мислене един по един се мятат всички във водата и светлината на скалата се изгубва, а долу черната вода се осветява с една по една придошли сякаш светулки. Във водата сме! Студена е и режеща. Оставяме Josh назад някъде в тъмнината, а Steve ни повежда напред към тъмното. Вървим през водата и носим гумите. Вървим, за да се сгреем. Водата се просмуква във всички части от тялото. Движим се напред и пред нас се разкриват пещерни зали и единственият лъч светлина докосващ тези тъмни и непристъпни пространства е светлината от фенера на каските ни.

Steve се шегува и пуска лафове, сякаш да разсее съзнанието ни от студа и мрака. Бива си го. С него се чувстваме като с частно шоу на Джим Кери на живо. Явно и ние му допадане, защото постоянно ръси лафове за “team Bulgaria” (отбор Б-я). Ръси лафове и сам си се смее. Вървим улисани в приказки – забавно ни е и приключенско. След това спираме насред нищото и Steve ни казва отново да седнем в гумите. Наместваме се, а телата ни се потапят отново във водата и той сключва краката на всеки един от нас за гумата на човека от пред. Правим подвижна верига. Той застава начело и се понасяме бавно по течението на реката. Казва ни да изгасим всички лампите си и всичко потъва в пълен непрогледен мрак. А покрай мрака и в тишина. И там полу седнали, полу излегнали се, носещи се в ледените води на реката, метри надълбоко в дълбините под земята, в пълен, непрогледен мрак, поглеждане нагоре към „тавана” и целият е огрян в сребристо-бяла светлина – светещите червеи! Светлината не е ярка, но е красива, блещукаща, като звездни кръпки разпилени из широкия таван или „черното небе”. Красиво е и всеки, потънал в своя свят, се оставя за миг на това преживяване.

Носим се по водата, а Steve сладкодумно ни разказва за светещите червеи и откъде произлиза светлината им. Наслаждаваме се и плаваме, ту улисани в неговите разкази, ту в тишина и съзерцание. И така докато се носим, в тишината изневиделица се чува кикота на Steve, който сам си разказва вицове, непознати дори за самия него. :-) Започва да става все по-студено, костите ни се смръзват, а тялото ми започва да трепери. Скоро този откраднат миг приключва, когато пристигаме до изходното място, където ни посреща Josh. Оставяме гуми и натам продължаваме без тях. Отправяме се надолу по течението – вървим, за да се сгреем. Премръзнали, правим упражнения за загрявка, които Steve ни показва. Продължаваме да вървим, а земята под краката ни става камениста, от водата не се вижда, променя дълбочината и плиткостта си и става трудно проходима. В далечината се чува нещо като водопад или място, където се излива силно водата. Не се вижда, но шумът приближава – все по-силен и по-силен. И хоп, ненадейно се оказваме пред малка пързалка – водопад. Пързалката не се вижда под водата, но водата на това място обилно се стича под ъгъл. Дават ни идея да се метнем с глава напред, ама аз нали съм опако и решавам, че ще е с краката напред. Пързаляме се и на финала ни снимат за спомен.

Продължаваме нататък, за кратък участък се носим легнали по повърхността на водата, провираме се през тесни и трудно-проходими участъци и стигаме до една скала, където всички сядаме в редица и подпираме гръб в скалата. Всичко хубаво ама е студено, замръзваме, но явно за всичко са помислили хората. Както сме седнали се раздават познатите пластмасови цветни чашки. Steve задава ключов въпрос: „Кой тук смята, че в момента сме в emergency situation? (критична ситуация). Отговори различни, само един смелчага си признава – „критична е”! И за награда от една вълшебна кутия, в ръцете му пада голямо парче шоколад. Steve отново ни поглежда и казва „а сега все още ли мислите, че ситуацията не е критична?” :-) След което всички получаваме по голямо парче шоколад, а аз цели две. :-):-):-) В чашките ни сипват чай, подправен с лимон и ни обясняват да си топкаме шоколада в чая, след което да го засмукваме и така се топи в устата. Признавам си в таз пещера, насред тъмнината и нищото, след студа, който брахме – това беше най-вкусният чай и шоколад, които някога съм вкусвала. И докато отпиваш бавно глътки от горещия чай, засмукваш от топящия се шоколад, усещаш как тялото ти лека по лека започва да се сгрява. Топлината се разстила и ти става благо, доволно и удовлетворено. Поглеждам Алекс и му казвам: „Вярваше ли някога, че ще стигнем до тук, толкова далече, накрая на света, в някаква пещера в пущинака, под земята, в тъмното и на всичкото отгоре пием горещ чай с парченце шоколад?” Смея се и ми е кеф, защото всичко сякаш е толкова нереално и в същото време е случващо се точно в този миг.

Нашите верни водачи решават, че е момент за малко забавление. Steve минава край всеки и тайничко му шепне нещо на ушенце. След което ни дава сигнал и всеки започва да прави, това което му е казал (с чашки надянати върху лампата на каската) и ето и резултатите:

Готино нали? Или както тук всеки казва “Sweet as, bro!”. Рисуваме и чертаем знаци в чест на Josh и Steve, а последното е свободно съчинение, на всеки каквото му дойде.

И след тази приятна, забавна и сгряваща пауза потегляме на последен тур. Минаваме през реки и тунели, някои по-тесни, други по-широки. Засичаме и група „рафтингиращи”. Проходът се стеснява и стигаме до последното изпитание. Катерене право нагоре през силно стичащи се водопади, за да се измъкнем на повърхността. Последен напън и казват на тез, които са изморени, че могат да излязат по друг, по-полегат път. Няма отказване – там сме. Провираме се през силно течаща вода в едно тясно помещение. Josh се изстрелва и изчезва някъде нагоре. Steve стои като бодигард, само ти сочи с пръст къде да застанеш и да чакаш, а отгоре порой от вода и нищо не виждаш. След малко ти дава знак да тръгваш. Правиш 2 крачки и виждаш Josh в дупката отгоре, който ти сочи къде да стъпиш. Започва катерене. Впрягаш всички мускули и воля да се изтласкаш нагоре, а водата те шиба бясно в тялото и се опитва да те върне обратно. Първото водопадче преодоляно!

Един по един се събираме горе. Следва втори рунд и след малко ще бъдем на бял свят. Вторият се оказва по-лесен за катерене. Водата ни бие толкова бясно. Някъде на финалната права Josh те чака със скрита „камера”, за да запечата мига. Още 2 крачки и излазваме на повърхността на земята. Едва сега осъзнаваш колко е тихо и как ушите ти сякаш си поемат въздух тишина. Долу през цялото време сме чували силното бучене и разбиване на водата. Навън е слънчево, тихо и зелено. В гората сме. Един по един се събираме, доволни и щастливи от това невероятно преживяване. Joshua и Steve – огромни благодарности! Да не звуча като от наградите на Оскар, където се изреждат и благодарят на роднини от девето коляно, но това преживяване наистина нямаше да е същото без тях! Тези уникални образи. :-)

Прибираме се до централата, събличаме с доста зор „водолазните” костюми, мятаме ги във вана за дезинфекциране, а на нас си мятаме по един горещ душ и се събираме във всекидневната, където ни чака гореща доматена супа. Знам, че взех да се повтарям, но това е най-вкусната супа, която някога съм хапвала. :-) След 5 часа прекарани във водата и на студено, няма как да е иначе. Събираме си мислите. Бъбрим си с групата и Josh и Steve. Тук разговорите винаги се въртят около това, от къде си, за колко време си тук и къде си обикалял до сега (по кой маршрут се движиш). Обменяме преживявания и истории, след което стягаме раниците и ни закарват до хостела. Мисля, че тази нощ ще спим като къпани. :-) Хапваме по нещо в кухнята, пробвам да се вържа в интернет, но на втората минута спя права. Мдаааа, да не забравяме все пак, че това е едва третият ни ден в НЗ и телата ни не са се адаптирали още. Отправям се към стаята. Лягам си и изпадам в най-дълбокия сън.