ПРИСТИГАНЕ В AUCKLAND

26.12.2011

Auckland Harbour Oaks

Сутрин / ретроспекция от предния ден

Хайде честита Коледа! Вчера пропуснахме писането, защото пътуването бе тежко и ние бяхме доста неадекватни. Полета от Турция до Корея беше почти 10 часа. Горе-долу ОК, макар че накрая не можех да си намеря място от зацикляне в седнало положение на седалките. Когато пристигнахме в Корея имахме 4 часа престой на летището. Бяхме скапани и си намерихме едни дълги седалки в релакс зоната, където полегнахме да подремнем. Мен ме втресе нещо и започна да ми се гади от цялото пътуване. Нещо ми стана и на стомаха, защото през целия полет след това ми се гадеше. Бяхме се схванали и се чувствахме като пребити кучета. Реших да изпробвам масажните услуги на летището с един 15 минутен chair massage. Беше ужасен!!! Толкова силно стискаше масажистката, сякаш искаше да излее цялата мъка, която е трупала с годините и престоя си на това място. Щях да припадна от болка. Аз и давам сигнали, тя само се усмихва (не разбира грам английски). След масажа се чувствам не като пребито куче, а като ритано, бито с бухалка и премазано такова. Мъкаааа. И за това мъчение 25$. Не мисля да повторя, и ако някой реши да пробва – не препоръчвам! Като изключим това, всичко на летището в Корея е много пипнато, лъснато и подредено, с една дума – класно.

Наближава времето за бординг. Качваме се на самолета за Auckland (конфигурация 3-4-3). Огромен, претъпкан до последното място и пълен с всякакви различни образи.

Следват 12 часа полет – много изгледани филми (3 или 4), отчаяни опити за спане, но безуспешни и тотално предаване на формата на седалката.

*** *** ***

На Коледа кацаме в Auckland, в 8:00 ч. сутринта. Скапани сме от дългите полети, а и накрая не можехме да си намерим удобна поза, в която да седим. Имаше и много силна турбуленция. За миг потънахме в няколко въздушни ями, самолетът се разтресе силно и пропаднахме рязко надолу, после отново нагоре, много по-силно от всички полети, в които съм летяла, всички изтръпнахме, децата изпаднаха в паника, както и техните родители и аз си казах – „ето, това е краят на края”. Стиснах дръжките на седалката и тайничко се помолих, това да не е краят и наистина не беше, слава Богу!

Кацнахме, вече не знаещи къде се намираме, колко е часът, в коя часова и времева зона сме и какво се случва. Минахме паспортен контрол, където на входния лист дамата ни надписа буквичката “S”. Взимаме си багажа и се отправяме към багажен контрол. Навсякъде знаци, че не може да се внася храна, плодове, растения и животински продукти и при наличието на такива да се декларират. Във входния лист има въпроси като: носите ли обувки, които са използвани навън/на открито? Е, че разбира се, че всичките обувки се носят на открито, я, няма да си ходя у дома с тях!?! Понеже имахме предварително някаква информация за това, чисто новите туристически обувки, които си бяхме купили ги оставихме в багажа, да са неизползвани и пътувахме с обикновени. Идеята им е чрез туристическите обувки, палатки и спални чували да не им внесеш някой бацил. Също така да не се вкарват плодове, неща с растителен и животински произход, които евентуално да им видоизменят растителната и животинска среда. Хората си пазят средата, като я видите разбирате защо. А и доста са се напатили на всякакви привнесени „чужди тела” в страната им.

Стигаме багажен контрол, отговаряме на няколко въпроса за туристическите ни обувки и за ядките, които носим в себе си и разбира се не ни пускат и ни изпращат в друго поделение, където проверяват багажи парче по парче :-). Явно изглеждаме и потенциални емигранти, защото ни поема един чичко, който ни разпитва подробно и надлежно накъде и защо сме тръгнали, кога сме си купили билетите, ама май в последния момент сме ги взели, какво ще правим в страната им. Показвам билетите за обратно, разни резервации, които сме направили, давам подробна информация. След като отговарям на редица въпроси, чичото решава, че не сме заплаха за броя на населението им (около 4 милиона) и ни пуска да вървим нататък, без да ни преглеждат багажа. Е, това си е чист късмет, размина ни се. Бях чела по разни форуми за българи, пътуващи като backpackers, чийто багаж е бил разфасован парче по парче. Късметлии сме все пак. :-) Излизаме от митническата зона и вече официално се считаме за стъпили на новозеландска земя!

Оглеждаме се да се ориентираме. Купуваме си адаптор и отиваме на гишето за информация, където един симпатичен дядо ни дава указания за рейсчето, което ще ни закара до центъра. Прави ми впечатление, че летището не е никак голямо, нито лъскаво, за разлика от това в Корея, а също така е и доста празно (все пак е Коледа). Мятаме се на Airbus Express рейса с редица други младежи-backpacker-и и потегляме към центъра на града. Шофьорът ни поздравява всички с весела Коледа и ни дава някои кратки разяснения. Предупреждава ни, че градът е празен заради празника и че почти всичко е затворено и не работи. Навън ни посреща топло и слънчево време. Изморени, но доволни се отпускаме и попиваме с поглед всичко наоколо. Първото ми впечатление – всичко, навсякъде е много зелено. Треви, ливади, поляни, алеи, дървета – божествено зелено! Първото впечатление, веднага последвано от второ – въздухът е изключително свеж и много чист. Всъщност това беше първото ми впечатление щом стъпихме с крака извън летището – изключително свеж и чист въздух. Вдишвам дълбоко няколко пъти…

Пристигаме до нашата спирка, слизаме и лесно откриваме хотела, в който ще прекараме една нощ преди да започне нашето KIWI приключение. Решили сме да спим на хубаво място като награда след дългия път и предвид какво ни чака после – хостели. Хотелът Auckland Harbour Oaks се оказва висока сграда с малки едностайни апартаментчета. Нашето не е готово, когато пристигаме, за това оставяме багажа и отиваме да се поразходим. Градът е празен, защото е Коледа. Вървим по улиците и сме напълно сами, тук-таме се вижда по някоя малка групичка младежи – туристи като нас. На близо е пристанището и тръгваме по водната ивица. На пристанището има скупчен народ, чакащи на опашка за някакъв център. Така и не разбрахме за какво чакат, но не се и вълнувахме. Шляем се, пече ни слънцето, изморени сме. Правим малко снимки, сядаме да хапнем нещо и се връщаме в хотела. Рецепционистът – индиец, се обажда по телекома на Санджийв (и той индиец) да го пита дали ни е готова стаята. Санджийв дава ОК и се настаняваме в нашето мини апартаментче. На етаж 29. :-)

От малката тераса, широка половин метър, имаме страхотна гледка към бизнес частта на града, към пристанището и към кулата. Привечер градът е красиво осветен, а кулата се откроява в червено. Но сега е още рано, към 12 часа на обяд тукашно време. Лягаме да подремнем за 2 часа, които от 2 стават на 6. Будим се към 18:00 и размятаме багажа във всички посоки. Пускаме си TV, връзваме се разбира се във ФБ да направим бърз update :-). Успяваме да се чуем по скайп с родителската част, правим малко снимки от тераската на вечерен Auckland и скоро тотално скапани, припадаме в дълбок сън.