ДЕН 1 с KIWI EXPERIENCE

HOT WATER BEACH

26.12.2011

Понеделник

Ставаме рано сутрин. It’s a new day, it’s a new life! :) (Нов ден, нов живот)

Закуска в стаята. Преглеждаме разни брошури и карти, които си взехме от летището. Това ми харесва тук, че информация има страшно много под формата на безплатни брошури за всички видове дейности и безплатни карти: на северния и южния остров. Във всяко градче има iSite (техния информационен център, където можеш да намериш информация за всичко, и любезният персонал може да ти “book”-не всяка дейност, която пожелаеш). Разглеждаме какво да вземем с нас.

Оправяме багажа (мамка му, пак много багаж помъкнахме!), освобождаваме апартаментчето и се отправяме към мястото, откъдето ще ни вземе автобусът на KIWI Experience. Ако не съм ви споменала до сега, закупихме си тъй наречения SheepDog Pass от КIWI Experience. Известна местна фирма за пътувания с автобус за backpacker-и. Много се чудехме кой вариант на пътуване да изберем, с кола, с campervan или друг, но накрая се спряхме на този. Зеленият рейс с лого KIWI ни очаква. Натоварваме се и потегляме.

Със самото потегляне Damo (или Damon) – нашият гид и шофьор ни честити Коледата и с типично новозеландски хумор, характерен за преобладаващата част от местното население ни дава да разберем, че би предпочел да е някъде другаде, а не с нас и в този автобус. След което следва дълга част от разяснения по какъв начин ще бъдат организирани нещата по време на нашето пътуване. В първите 20-30 минути слушам в пълно неразбиране, опитвайки се с моята английска филология и дългогодишен „експертизъм” от всякакви англоговорящи държави да вдяна аджеба какво казва. Дори Алекс се справя по-добре с разбирането, при което се чувствам като пълен идиот и разбирам, че ще ми трябва малко време да вляза в час. Особено зациклям, когато Damo заговори за някакви пилета и кокошки (chicken), като се оказва, че говори за чекиране в хостел, тоест за check-in :-) При което се зачудвам, ако така произнася check-in, да звучи като chicken, как ли тогава звучи наистина пиле?!?! Както и да е. Трябват ми ден-два, за да вляза в час, след което дори си обогатихме речника с често използваните изрази като „heaps of, heaps of….”, “huge, huge…”, “sweet”, “awesome” и “sweet as bro”. :-)

Спираме за кратка спирка в офиса на KIWI Experience в Auckland, за да може Damo да смени ваучерите, които е събрал от нас, с жълти билетчета – без тях не можем да пътуваме наникъде. След което потегляме към нашата първа дестинация – Hot Water Beach в Coromandel. Будни сме, но някак тялото ми още не се е адаптирало и първите 3-4 дни след пристигането ни в Нова Зеландия тялото ми се бори със симптоми на настинка и постоянно усещане за студ. Тук е лято, е не по нашите БГ стандарти, по-хладно е, или по-скоро много променливо, но е лято. На мода са късите дънкови гащи – всички ходят с такива и с джапанки. Ако е студено и хладно, мятат по един суичер горе, но долу се запазва модата на голите крака (независимо от формите и размерите) и късите дънкови гащички. Първите дни умирам от студ и ходя чисто есенно облечена, но англичаните и скандинавците, за които 15 градуса е супер жега, развяват оголени бедра и кълки, само при вида, на които ми става още по-студено. Та с още неадаптирало се тяло, пристигаме в топлия holiday park на Hot Water Beach. По пътя всичко е зелено, зелено и не можем да отлепим очи от зеленината навсякъде. По път за натам, Damo ни пуска „the sheet” (за всяка дестинация, хостел или дейност се пуска по един лист, в който вписваме какъв вид спане искаме или се записваме за някоя дейност, която искаме да пробваме в мястото, където отиваме). Записваме се, че искаме двойно настаняване. Всеки хостел има различна конфигурация. Ние нямаме никакъв опит с пътуване и отсядане в хостели или както му казват “backpackers”, но тук натрупваме доста солиден опит и с времето ставаме все по-организирани и оправни. :-)

В поредния списък (sheet) се записваме, че искаме да се включим да правим kayaking (досега никога не сме пробвали). Мен разбира се веднага ме хваща спека и ми се събуждат страховете – ами ако каяка се обърне и главата ми се потопи във водата и не успея да изплувам? Независимо от това, решавам, че ще се пробвам, пък и ни уверяват, че няма проблем дори никога да не си се качвал на каяк.

Пристигаме и се настаняваме в един “cabin” – дървена колибка, в която има само едно двойно легло и пространство за 2 сака. Слагаме бански, по едни къси гащи и потник и отиваме на рецепция да си платим спането и да ни заберат за kayaking-a. На рецепция ни питат откъде сме. На всички места, на които ходихме и посетихме ни казваха, че сме първите българи, които срещат или ги посещават. Някои изобщо не знаят къде е България, но най-интересното е че именно хора от Европа не знаят къде се намира БГ :-). По време на пътуването постоянно срещаш и се запознавам с много различни хора от цял свят. Срещнахме хора от Дания и Германия например, които не знаеха къде е България. В същото време срещнахме хора от Бразилия и Канада, които знаеха. Повечето новозеландци са чували за нашата малка страна, просто не са срещали хора от нея и ние им бяхме първите представители. Тук ни бъркат много с французи – не разбрахме съвсем защо, но като се запознавахме по пътя с различни хора, които се качват и срещаме в Кiwi Bus-а на 3-4 пъти преди да се представим от къде сме ни питаха дали сме французи. Най-накрая попитах един от хората, защо ни мисли за French и той каза „ами не знам, може би заради произношението ви” :-)…

Интересно е какви хора се събират и посещават Нова Зеландия, но за това после, защото много се отклоних от разказа. Та, чакаме да ни вземат за каяците и пристигат още няколко човека от нашия автобус, с които се запознаваме на място: Пол и Адел от Австралия – млада австралийска двойка, доста бъбриви, забавни и много обичащи на всякъде да са първи: първи, в това което се прави, в рейса – първа седалка, амбиция и демонстриране на „повече” :-). Запознаваме се с Фелипе от Бразилия – видео репортер към местна телевизия, симпатичен и приятен за разговор и съвместни приключения; Том от Швейцария – тийнейджър, прекарал 4 месеца в НЗ, 2 седмици във Фиджи и още около месец в НЗ, младеж току-що завършил и решил да пообикаля околностите (откъде толкоз пари – не е ясно); 2 немкини, на които така и не им разбрахме имената, но определено здрави каки във всяко едно отношение, едната от които се раздаваше дашно в новогодишната нощ в търсене на нещо, което да „удари” и разбира се резултатът не закъсня. Та хора всякакви и пътуващи много, гледаме някакси как се живее по света.

Така заформихме група от 8 човека. Метнаха ни на един микробус и право към плажа Hahei. Там ни посрещна инструктора – колоритен образ, с колоритни татуировки, на които ще ви спестя описанията :-). Много ларж, малко джаста-праста в обясненията, предвид че повечето от нас не са се качвали на каяци и без кой знае колко подготовка хайде скок у каяците! Това, което ни направи впечатление тук, а след време му свикнахме е че тукашните не си дават много зор (във всяко едно отношение). В спортовете например, инструкторите и изобщо начинът, по който са организирани нещата – всички го дават спокойно, лежерно, няма много подсигуряване или обяснения, някак малко джаста-праста. Влизаш в разни пещери, забиваш се в разни тунели, няма предупредителни знаци къде да „не” ходиш – интересно! Някак непривично, за разлика например от UK, където има знаци дори за това кога и как да дишаш. :-)

Та без много офлянкване се качваме в каяците. Поглеждам към морето – вълни и то не малки. Изтръпвам и първата ми мисъл е, че вълните ще обърнат каяка. Питам инструктора има ли шанс каяка да се обърне и той съвсем спокойно ми казва, че шансът е голям. Обръщам се към Алекс и го питам: „това майтап ли беше или истина?”. Той нищо не ми отговаря, зает е да наглася педалите за управление.:-) Един по един ни избутват в морето, като посрещаме вълните и инструкторът ни казва кога да гребем усилено и кога да изчакаме. Изтегляме се навътре към морето, но ми трябват около 15 минути да усетя каяка и гребането, да му свикна и малко да се отпусна. След което следва доста гребане, броене за синхрон (нали сме 2-ма), спирания и групиране на каяците в редица, носене по вълните, докато нашият човек ни разказва малко история за Нова Зеландия и известният и почитан тук капитан James Cook.

Гребем и се учим. Има вълнение и вълните ни полашкват. Има и огромни медузи, сред които определено не искаме да попаднем (или пропаднем). Вече привиквам с цялата идилия и виждам, че вълните няма да ни обърнат независимо, че морето се бушува леко, защото вълните просто ни носят по повърхността си. След около 2 часа гребане, почивки, интересни истории за Нова Зеландия, стигаме до бреговете на Cathedral Cove – много красив плаж, разбира се пълен с туристи, някои от които дошли с автобус, други пеша, а трети с каяци. Това е и плажът сниман в една от хрониките на Нарния – Принц Каспиан: мигът, в който главните герои от метрото в Лондон, се озовават на бреговете на Нарния (в Cathedral Cove, NZ) :-). Готско! Изобщо всички неща свързани с местата, на които са заснети “The Lord of the Rings”, “Narnia”, “The Last Samurai”, “Tintin” и други известни приключенски филми много ме вълнуват и въодушевяват.

Събираме се с каяците малко по-далеч от брега, където нашият човек ни обяснява какво е необходимо да направим на излизане от водата и че ще ни вика един по един, защото опасността от обръщане на каяка от вълните при излизане е много по-голяма (при което поглежда към мен :-)). С няколко маневри на бързо гребане, задържане на място, гребане на задна и после пак напред, стигаме успешно брега. Сваляме екипировката – прогизнали сме и се отправяме на малко изследване на плажната ивица и пещерата свързваща с другия плаж. Красиво е и вълнуващо. Правим снимки, шматкаме се и се наслаждаваме.

Връщаме се обратно, където ни чака горещ шоколад и капучино лично приготвени от новозеландския „морски лъв” :-) - в метални чашки. Най-вкусният и приятно разливащ се горещ шоколад, който съм пила някога. Определено предназначен да ни сгрее след намокрянето и да ни даде енергия за оставащото гребане. Наслаждаваме се на мига и имаме още малко време преди отново да потеглим.

Последни мигове и се приготвяме за отплаване от този бряг. Вълните са се засилили (вече е следобед) и повторното влизане става по-трудно и предизвикателно. Не нацелваме точния момент на влизане, една вълна се разбива в нас и сърцето ми трепва от страх, че ще се обърнем. Седя отпред в каяка и вълната ме облива цялата. Чувам гласа на нашия човек отзад, който е зад нас да ни избута в подходящия момент, чувам лека нотка на съвсем слабо прокрадваща се паника. Дава ни сигнал и гребем бясно и след малко успяваме да се отделим от ивицата разбиващи се вълни по-навътре и далеч от брега. Сърцебиене, малко адреналин и после спокойствие. Изчакваме се един по един всички да влезем, след което продължаваме нашето морско пътешествие и изследване на близките острови. Забравих да спомена, че един от групата се отказа, докато бяхме на брега и ще се връща пеша до изходната точка. Стана му лошо от лашкането по вълните. Да си призная и на мен ми се сгади, но като стъпихме на твърда земя закрепих положението и реших, че ще го докарам до край. Последни гледки към брега и красотата му!

Оставащото ни пътешествие продължи още около 2 часа на гребане и изследване. Промъкнахме се през един тесен проход измежду скалите, където имаше течение. Водачът ни сякаш реши да вдигне нивото на трудност и да ни прекара през някои по-предизвикателни участъци. Един от най-такивата е пролив между 2 скали, къде се образуват вълни и те избутват към скалите. И след това премеждие (тук вече и на двама ни ни трепна сърцето :-)), се отправяме назад, откъдето тръгнахме. На връщаме се движим бавно, защото има вятър, появи се течение и вълните станаха по-големи. Вече почти към финала от цялото това бурно лашкане, казвам ви наистина ми се додрайфа. Близо сме до брега. Последни метри, вълни и навигиране и излизане на твърда земя. Мокри, яко мокри, подгизнали и зъзнещи, но доволни от това първо преживяване с каяци.

Обратно на микробуса и в къмпинга. Там – горещи душове и здравословна вечеря (зеленчуци и супа – опитваме се да ядем здравословно, ама до кога…). Socialize-ваме малко с народа от цял свят. Най-вече намираме обща приказка с Фелипе от Бразилия, който е пътувал 2 пъти до Амазонка. Показва ни снимки и си разказваме за пътешествията, за нашите държави, местата и културата. Фелипе е един от малкото хора, с които можеш да завържеш интересен разговор, различен от тийнейджърските свалки :-).

Застудява, стъмва се и изморени от дългия ден се отправяме да спим в колибката. Утре потегляме нататък с нашия KIWI Bus. Някои потеглят също, а други остават да се насладят още ден или два на това красиво място – всеки спрямо времето, с което разполага. Някои с 20 дни, други с 30, а трети са тук за месеци. Казваме си чао с Фелипе, който остава тук за още един ден. Дали ще се видим отново? Не се знае. Но така е по пътищата в Нова Зеландия – срещаш едни хора и се сбогуваш с други. Всичко се движи и нищо не остава статично. И ние редом с движението. За това ви казвам сега лека нощ!