Плъзгащи се врати

Стоим в пълната зала на летището – заминаващи и кацащи, като една разпределителна гара. Точката, в която се смесват толкова много хора, пресичат се, пресичат и съдбите си, само за миг, точно там, след което всеки поема по своя път. 

Атмосферата – жужаща. 

Хората – носят своя багаж от различни емоции. 

Посрещачите – вълнуващи се и с трепет очите им обхождат вратите в очакване. 

Пристигащите – бавно се влачат в редица и се нижат от изхода. 

Изпращачите – с безмълвно потъващо усещане за раздяла и самота, се усмихват окуражително.

Летищата носят своята особена атмосфера – много шарена откъм хора, националности, посоки в живота, дестинации, светове и настроения. Един жужащ кошер от хорица, забързани, блъскащи се, устремени на някъде. Разпределителната гара, където всичко започва или приключва, тръгва или спира, поема на някъде или се завръща. Мястото изпълнено с най-много дуалности, сякаш тук е събран целият свят. Тръпката, вълнението от новото начало или тъгата и меланхолията от завършека на нещо.

Вратата се плъзга, за да пусне някой да си отиде.

Вратата се плъзва, за да посрещне някой друг.

Летища, хора, животи…