Пресечност като вечност

Имам ли какво да ти кажа човеко?

Стоиш на прага ми с обрулено лице, обгоряло с годините от слънцето.

Къде се скиташ, страннико?

От години те чакам и очите ми изтекоха в пътя, в очакване да се появиш, да пристигнеш.

Загубих те в пътя, загубих се в чакане.

Времето вече не носи смисъл, само картината на пясъчен път, пустинен мираж и вяла надежда, че може би ще се завърнеш по същия онзи път, по който те изпратих.

Гледаш ме - гледам те.
Взирам се в сините ти очи и безмълвно се питам какво ли са видели, какво ли си изгубил или намерил в тези твои странствания?

Гледаш ме в очите и не знаеш колко самота са видели и какво са изгубили в тези мои оставания.

Срещаме се като двама странника, разминаващи се по пътя, поспрели след хиляди километри, изморени и самотни, намерили се.
Виждаме се, но сякаш не се знаем. Всеки търси нещо познато в другия, безмълвно.

Стоиш на прага – пристигащ.

Стоя на прага – посрещаща те.

Стоим на прага на вечността и тук пътищата ни се срещат.