НОЕМВРИ в ЛИЛАВО

От няколко дни слънцето смело си пробива път през облаците. Навън е светло, лазурно, топло и слънчево сякаш е август, който прелива в септември, а всъщност вече сме надалеч и надълбоко потънали в ноември.

Работя и пиша ..... пред компютъра. Усещам как някъде далеч зад мен слънцето гали косите ми през прозореца. Не мога да го видя, но го усещам и есенният полъх довява аромат на листа, мирис на лято и цветове от дъгата. Леко ми е на душата и на сърцето.

Обагрени в пъстротата на есента, пътищата ми прошепват „къде си”? Потеглям - в миг на вдъхновение, по дългите магистрали, стелещи ръкавите си в спирали. Искам да си открадна миг безвремие и потеглям надалеч към ноемврийските брегове. Чакат ме там в далечината някъде, тихи и притихнали, далечни и самотни, окъпани в късните часове на следобед и есен.

Пристигам.

Минавам покрай шепа хора разпиляни из парка. Разхождат се и си бъбрят - денят е прекрасен. Подминавам ги без да се спирам и се отправям към плажа. Притихнал, далеч от хорската глъч, брегът се къпе в слънце и солена вода. Очите с радост го виждат, а краката боси, сами шарят по пясъка. Приближавам се. Запретвам панталони и ръкави и смело наджапвам в прохладно-студените води на ноемврийското море. Слънцето е горещо и гали кожата, избледняла от студа след летните месеци. Усещането е блажено и просто се оставям на мига и насладата от този тих и прекрасен следобед – далеч от шума на града, далеч от вечно любопитните погледи, далеч от трафика, суетата и бързината на ежедневието.

Ноемврийските брегове са притихнали. Тук таме можеш да видиш самотни фигури, зареяли поглед далеч към морето. Седят в усамотение и ловят риба, в бистрите води на късния месец. Никой не смее да докосне водата, а моите крака джапат в нея и се радват, защото е есенно и лятно в същото време и на ръба между брега и водата се срещат студено и топло, зимно и лятно, далечно и близко, отплаване и завръщане.

Приказен миг, откраднат от ежедневието. Едно малко пътешествие между града и морето. Запечатан миг в късната есен, различен, като лилава кръпка в колаж от бяло. Оставям лъчите да погалят лицето ми. Оставям се на насладата от късното есенно слънце. Оставям времето да прескочи границата между „август и септември”, за да се настани спокойно в ноември. Оставям бреговете да се ширят в тишина и слънце и самотните рибари да съзерцават морето. Оставям запустелия кораб да се издига над вълните и да развее лилавия флаг-знаме. Оставям водата да намери брега си и тихо там да отпочине, докато дойде декември.

Оставям мига да се запечата в очите – някъде в един приказен и топъл ноември.

ИСКА МИ СЕ ДА ПЪТУВАМ

Звучи толкова простичко и лесно, а в същото време сме толкова силно вкопчени в условностите на деня, живота, хората около нас и всичко, което ни заобикаля.
Родителите ще ти кажат – Трябва да направиш „това”, защото е редно и защото така е прието.
Обществото ще ти каже – Трябва да спазваш ”това”, защото така е общоприето и това са нормите, за да се впишеш в нашето общество, защо се цепиш?
Приятелите ще ти кажат – Какво си се сдухал? Голяма работа, ама добре е все да не правиш така, щото.....
В работата ще ти кажат – Това са правилата, очакваме от теб да ги спазваш. Искаме да си всеотдаен и да работиш мотивиран и с ентусиазъм, да бъдеш тук на 100%.
На улицата ще ти кажат – нищо няма да ти кажат, всеки върви потънал в дълбоки мисли, угрижен, намръщен, не гледа какво се случва наоколо.
Забравяме кои са нещата, които ни радват, кое ни вълнува, кое ни прави по „нас си”.
Всеки се опитва да ти дава тон как да живееш, какво да правиш, кое е правилно, кое е общоприето. Всеки обича да те категоризира и поставя в рамки. Ако спазваш „правилата” ще бъдеш приет в групата и обществото. Ако си различен си аутсайдер.
Но кой е този, който слага най-големите спирачки – ти, нали? Ти самият се обграждаш в стени от условности, очаквания, вина, правила, които да следваш и подтисничество. Ти или аз или онзи ей там – всички сме едни и същи.
А аз просто искам да пътувам, независимо от стените и клетките, в които се опитват да ме вкопчат. Искам да съм свободна вътрешно, да разтворя криле и да полетя натам, накъдето сърцето и очите ме отведат – в пътешествие, в изследване, в цветни картини, които очите жадно попиват. Искам да бъда себе си, без да ме е страх, че ще бъда съдена, обвинявана, порицавана или отхвърлена.
Искам да бъда себе си в свободата.
Да встъпвам във всеки ден с трепет в сърцето и усмивка затопляща дланите.Да приемам това, което се разгръща в живота ми и да мога да кажа „ДА”, искам го.
Да стопявам километрите дистанция, завладявайки необятните пътища и някъде там да чувствам птиците, прелитащи над колата и слънцето озаряващо пожълтелите полета.
Пътувам, дълбоко потънала в мечти. Те са си мои и затворът и клетките не могат да ми ги отнемат. Мечтая, копнея, жадувам, а понякога и агонизирам в отчаянието да бъда свободна. Свободна от условностите наоколо. Просто с един утринен лъч да открия звездите и с фотоапарат под мишница, топла напитка в ръка и меко одеалце да се кача на колата и да потегля.
Няма значение накъде, нека следвам лъчите на слънцето в сутрешните багри на есента.
Нека е есенно, жълто, червено, оранжево и нека лъчите галят лицето ми.

Пътувам и пускам музика – тоновете на пианото галят въздуха и аромата на топло кафе. Красиво е и някак есенно, приказно и златисто слънчево. Потапям се в пътищата виещи се надълбоко – редуват се пейзажи, небеса, полета, птици и пак пейзажи. А там някъде в далечината ме чакат бреговете – притихнали в ноемврийските дни, безбрежни, самотни и спящи.
Откъсваш се за миг, за да се завърнеш. Тръгваш и се връщаш. Винаги на път – по пътищата и в душата. Винаги на ръба между двата свята. Да тръгна, да остана, да издрапам, да се върна. Все едно и също в кръговрата на живота.
А на мен просто ми се иска да пътувам...

ЗакинТос - в Търсене на CareTTa CareTTa

Много неща могат да бъдат казани за Закинтос, но решавайки да пътуваме натам нямаме никаква информация и представа какво ни очаква, само отзиви на един двама приятели, които са били там и чиито снимки изглеждат интригуващи. Най-запалващата снимка е тази на един самотен плаж (известният Navagio), с корабокрушението, който на снимките в Google изглежда страхотно. Само са пропуснати малко подробности за него и масовия туризъм, но това са подробности.

Закинтос е приятен остров с площ около 400 км2, трети по големина от Йонийските острови. Пътуваме с рейс около 11-12 часа от София до Патра, откъде взимаме ферибот до Закинтос. Плаването с ферибот е около 1 час. Вече набираме значителен опит в пътуванията с ферибот из моретата около Гърция. С хубава книжка и топла напитка, пътят е дори приятен. А ако имаш и време да се потопиш в атмосферата, може да бъде уютно изживяване.

Пристигаме в ранни зори на острова, където ни посрещат облаци, дъжд и мъгла. Мрачно е и някак и настроението ни е такова. Чудим се дали ще е такова времето през целия ни престой, след като сме толкова по на юг и на долу? След броени часове облаците напълно се изнизват и на небесносиния небосклон се показва едно горещо и ярко слънце. Синьото на острова присъства в цялата си пъстрота от цветове, оттенъци и багри – прозрачно синьо, коралово, морско синьо, тюркоазено и мастилено. Цялата пъстрота на океана е събрана във водите около Закинтос. Не случайно гърците нямат фиксиран цвят на синьото във флага си. Казват че синьото във флага им е като синьото на моретата, които се разливат по бреговете на тази държава. И това е съвсем истина, защото видяхме какви ли не оттенъци и цветове на водата пътувайки по вода около острова. Красиво е. Може би в това се крие най-голямата красота на острова – цветовете на морето и водите, бистрата прозрачна вода (вярно и доста солена), безброй брегове, плажове до които се стига само по вода, пещери за изследване (за заклетите гмуркачи), морски бриз и не на последно място дарът, който гърците така скъпо бранят – костенурките Caretta Caretta (да, така се казват).

Редно е да спомена, че цялата туристическа „индустрия” на острова се крепи на обиколки във водата, за откриване на всеизвестните костенурки Caretta Caretta: обиколка с обикновенна лодка, с лодка с прозрачно дъно, с корабче, с моторница и с още каквото морско превозно средство се сетите. От тези красиви големи морски същества, които са изчезващ вид, защитен от Green Peace, са създали цяла туристическа индустрия. Не може да се отрече, че местните знаят как да рекламират и малкото, което имат, а може би не е малко? Не може да се отрече и че местните полагат големи грижи за изчезващия вид. Мина доста време преди да успеем да видим на живо Caretta Caretta, но когато я видяхме, толкова бяхме слушали за нея, че можехме да оценим по достойнство това преживяване.

Костенурките Caretta Caretta са най-големите твърдо-черупчести костенурки в света. В зряла възраст достигат до 90 на 92 см големина и до 115 кг тегло. Както споменах видът им е на изчезване. Живеят във водата, но имат нужда и от сушата, за да могат да изпълнят биологическото си предназначение, да продължат своето съществуване (своя вид). Правят го когато женската достигне 30 годишна възраст, лятото между май и септември се сношава с един или повече мъжки. След сношение женската излиза на пясъчните брегове през ноща, когато е тихо и спокойно. Обикаля плажа, докато намери най-подходящото място, след което изравя дупка и снася своите яйца (между 52 и 160 на гнездо). Пясъкът и температурите предоставят нужните условия да се развиват яйцата. Кога ще се излюпят природата си знае, но обикновено отнема между 54 и 66 дни. Ако температурите достигнат 24-29 градуса се излюпват мъжки костенурчета, а при 30-34 градуса – женски. След излюпване малките много бързо се отправят към водата. Уви ние не успяхме да ги видим, а само техните следи. По пътя към водата някои се уморяват и не успяват да стигнат (и умират), други биват изядени от чайки и гларуси, а тези стигнали до водата могат да бъдат изядени от по-големи риби. От 1000 изклюпени костенурчета успяват да оцелеят едва едно-две, които да порастнат и да продължат своя вид. Най-интересното е, че веднъж наджапали във водата, малките бързо напускат бреговете, където са се излюпили и се отправят към далечните морета, където ще прекарат години в търсене на храна и препитание, но веднъж достигнали до необходимата възраст се завръщат на съвсем същия бряг, където са се излюпили, за да снесат и те на свой ред своите яйца. Може би банално, но някак трогателно. За нас беше интересно да научим повече за това.

По време на нашия престой посетихме две от местата, които бяха под закрилата на Green peace – 2 плажа, където костенурките бяха оставили гнезда с яйца. Тук можете да видите как обозначават място, на което има гнездо.

На тези плажове нямаш право да забиваш чадъри, нямаш право и да влизаш по-навътре от 5 метра от брега (реално 2), но свободно можеш да се къпеш в морето и да опънеш хавлия на самия бряг. Единият плаж е продължение на шумно населената плажна ивица на Laganas (курорт известен с нощния си живот), а вторият плаж се намира на остров Marathonisi, или неформално наричан „островът на костенурките”, защото притежава формата на костенурка. Това е едно приказно местенце, на което човек може да се потопи в прозрачно синьо-белите води. В зависимост от коя страна заходиш има и втори плаж, до който се стига само по вода, с красив малък плаж изтъкан по дължината си от ситни бели камъчета, с големината на грахово зърно. На острова има беседка, в която денонощно стоят защитниците на изчезващия вид. Трудно опазват брега от нахалните туристи, но шапка им свалям за постоянството в повтаряне на едно и също сигурно по стотици и хиляди пъти на ден „господине, дръпнете се, не може да влизате, 5 метра, 5 метра...” :-)

За костенурките мога да ви разказвам много, но няма по-вълнуващо от „ловът” на костенурки или отчаяното дебнене на 4-5 скупчени лодки, моторници, корабчета, които кръжащи като стършели са заградили една прекрасна Caretta Caretta в опит да изпълнят тъй рекламираните си “Turtle spotting trip”. Костенурка видяхме и то наистина красива, но едва след дълго кръжене и няколко мръснишни номера на по-малките лодки, които в кулминационния момент (да видим как костенурката се подава на повърността да си поеме въздух) пресичаха пътя на обективите ни и всички ние единодушно въздъхвахме в разочарование за поредния пропуск. И все пак успяхме да запечатаме мига на това красиво изживяване, миг преди това столетно земноводно да бъде освободено от нашето чуждо присъствие. Има красота, финес и грация в плаването на една Caretta Caretta, но уви ние можем да гледаме само през мъглявия образ на водата.

Това е само едно от много изживявания и неща които видяхме. Всяко място носи своята енергия, усещане и атмосфера. Все още ми е трудно да преценя какво усещане носи за мен Закинтос. Липсва ми романтиката на бяло-сините къщи на Санторини. Липсват ми и широките пясъчни ивици на плажовете. Тук сякаш всичко интересно за виждане и преживяване е свързано с една единствено дума – ВОДА. Вода във всичките и форми – море, водни пещери, разходки по вода с корабчета, плажове до които се стига само по вода, езерна пещера (на Кефалония, съседният остров), плуване, гмуркане, къпане в прозрачни води, бродене по широките морски „безбрежия”. Оставяш острова зад гърба си и просто се потапяш да изследваш околностите по вода. Това е което направихме – изживяванията бяха пъстри, и хубави и не толкова, но във всеки случай интересни и различни.

ЕДНО ОТ ОНЕЗИ ПЪТУВАНИЯ

Има пътувания, които са по-различни от онези, стандартните или общо-понятните. Това е едно от тях – едно от онези пътувания, в които хора от различен произход, възраст, град и интереси се събират заедно да направят нещо. Те не знаят какво ще се случи, не знаят и какво ги очаква, но тръгват в тръпнещо очакване, любопитство и може би капка притеснение.

Те всички се срещат – в уречения ден, час и място. Там са и се вълнуват. Вълнуват се и тези, които са ги събрали. Вълнуват се и тези, в чиито ръце ще бъдат поверени в следващите няколко дни, часове и минути. Вълнението е споделено и сгъстява въздуха. Започва се и всеки се представя. Споделят се очаквания от предстоящото, минали спомени, смях и леко отпускане. Напрежението утихва, а очите се пълнят с любопитство, а може би и с капка досада? Един ги води, другите следват. Колебаят се, кой кого да последва. Дават се мнения, хвърлят се реплики, шум, глъч и много приказлива еуфория. Важното е, че всички са там, заедно, макар и още да не го осъзнават и това, което изживяват по някакъв странен начин запечатва мига. Не го осъзнават, но ще остане някъде в спомените и някой ден ще се сетят, че са били там – на това място, с тези хора, в тези вълнения и преживявания. Ще се сетят с усмивка, която ще озари лицата им, а други и с чувство за малко тъга. Това са едни от онези пътувания, в които хора различни, събират се. Заедно, споделят и казано и премълчано, споделят 2 дни изрязани от ежедневието си и там някъде в това пътуване се раждат приятелства, приятни мигове, нови идеи, много смях или просто поредното изживяване.

Сега са спокойни, защото са в сигурни ръце. Не знаят коя е следващата стъпка, но се оставят да бъдат водени. Имат съмнения, но са симпатично отворени към нови идеи, нестандартни хрумвания и различното преживяване. Дръзват да рискуват и да пробват новото, стъпват с крачки – реални и истински. Смеят се и продължават да правят стъпките, стават все по-смели и все по-разчупени. Идва финалът на първото „полувреме”. Време е за заслужено приятна почивка. Свърши се, но идва и ден втори, в който има да се случват още куп интересни неща.

Сутрин е. Слънцето вече напича, макар в планината сред тези високи гори. Леко мързеливо е, особено след вчерашните вълнения, но стягаме тяло и дух за предстоящия ден. Събуждаме деня с приятно загряване – банално и простичко, но весело и разчупващо. Смеят се – те си знаят защо, познават „скритите ризи”. Говорят, не спират, шумни са и енергични. Така може би скриват и тихото вълнение или слабия страх да не бъдат разкрити.

Време е – спуснете пердетата! Време е представлението наистина да започне. Досега само играхме, а сега е време и за нещо повече – да пресъздадем реалността в играта и в ежедневие. Всички се мятат през глава в това преживяване. Дават своите досега таени 100%. В това те са най-истински и можеш да видиш цялото им старание, а също така голяма доза смях, весели погледи и щастливи мигове. Така в групи събрани те творят своето нещо, а ние подготвяме мястото, където то ще се случи.

Време е – време за второто полувреме. Всички подготвят се в сценична треска. Потрудили са се и заслужават всички аплодисменти, за това, което искат и ще ни представят. Завърта се лентата с пълна скорост. Кадрите текат един след друг. И там някъде пред обектива заиграва драма, а романтичният Алехандро търси пътя към своята любима, загубена в заблудената любов на стария похотлив фармацевт д-р Щипиньо. В кадър изгрява убийство и измама в едно застаряло казино. Касандра се буди с нови прозрения. Звездните рейнджъри завладяват галактиката с „ентусиазъм и развитие”! Сцената оживява, както и окото на обектива. Запечатани в действие, актьорите се поздравяват. Бурни аплодисменти, незабравими сцени и мигове, вълнуващи образи и персонажи. Всички споделили това дълго пътуване ... потапят се в емоцията и вечерните страсти.

Сутрин е. Май всичко свърши или дойде до своя естествен финал. Време е? Да, време е да си тръгваме, а каквото било – останало е запечатано – тук, в този ден, на това място и в тази компания. Запечатано за поколенията. Какво - ще попитате? Е, те си знаят и някой ден ще си спомнят. Група от хора събрана на едно място – различни и всеки със своите истории. Събрани да споделят едно пътешествие, което някой ден ще се превърне в един истински сценарий. А онези, родени за широката българска сцена ще се върнат в спомените си към този незабравим спомен и в блясъка на камерите ще се изправят и ще разкажат за - Едно от онези пътувания!

А за нас остава усещането за вътрешно удовлетворение от поверените ни мили гости. За това, че бяха тъй смели, тъй дръзки и с широки възгледи и оставиха много материал за размисъл. Идва моментът на всяка раздяла - естествен завършек на всяко вълнуващо преживяване. Разделяме се и ние и всеки потегля. Дали ще се видим – това никой не знае. Това бе едно от онези пътувания, в които човек преоткрива себе си и оставя и място за тиха носталгия...

... из „Мемоарите на един тиймбилдинг”... :-)

На Път за САНТОРИНИ

Не може да не сте виждали прекрасни снимки с бели къщи и тук-таме цапната синя боя, красиви залези и невероятни пейзажи. Сякаш това място е създадено за окото на фотографа – да се потопи и да изследва с часове, с дни, а може и със седмици.

Трудно е човек да пише за минали неща, макар и да са били тъй скоро. Емоцията и тръпката не е същата, но в писането тя отново се прокрадва. Ако някой ми беше казал, че ще ида в Санторини някой ден, сигурно щях да му повярвам, но най-малко щях да се надявам да е даром.

Пожелаваш си нещо силно, то е в мечтите ти и го пускаш да отлети. Забравяш за него и то един ден само се връща да те изненада, когато най-малко очакваш. Така се случи и с това приказно пътуване.

Това красиво и необичайно място се намира сред група островчета в Егейско море - наречени Цикладите. Да стигнеш до там не е толкова трудно, но е дългичко, особено, ако пътуваш с наземен транспорт. От България човек потегля с кола, рейс или с влак към Атина и пристанището Пирея. Оттам може да хване ферибот, в която островна посока си пожелае. Да не забравяме, че в Гърция се намират куп красиви острови, които са били домакин на много сватби, романтични пътувания, заснемане на филми и място за пътешестване и почивка.

Водно-транспортната мрежа е много добре развита. Туристи от цял свят се стичат да посетят някое от приказните места и острови. Ние пътувахме с Blue Star Ferries, които доколкото разбрахме имат и офис в София, където човек може да си направи резервация. Другият вариант е да го направи на техния официален сайт: http://www.bluestarferries.com или, разбира се, на място.


Фериботите са интересно нещо, особено, ако не си се информирал как функционират и какво се случва на тях. Качихме се с ентусиазъм и ведрост, защото съвсем скоро щяхме да бъдем на дългоочаквания остров. Нашият ферибот беше от експресните, което означава, че не спира почти никъде и се стига до Санторини за около 5 часа (иначе за около 7 и половина). С качването народът се пръсна с бърза скорост по всички пътеки и посоки като мравуняк сред полето и докато човек се обърне и осъзнае какво се случва разбира, че трябва да бърза да си вземе място в някое от заведенията/кафенета на ферибота, защото има шанс да остане прав или да се шляе безцелно 5 часа в опит да убие времето. Да, ама това стана ясно едва на втория час от нашето пътуване, защото решихме, че хората са жадни и много им се пие кафе и бързат да приседнат някъде :).

Изтипосахме се на една от многото палуби, за да наблюдаваме как се отдалечаваме от брега и да успеем да щракнем някоя и друга снимка. Не изкарахме дълго там, защото вятърът брулеше всичко по пътя си и ентусиазмът бързо отлита, когато в един приказно летен ден надяваш есенните одежди и в опит да усетиш романтиката от пътуването бързо се ориентираш към подслона на закритите пространства.

Peшихме да направим обиколка вътре и да видим какво се предлага. Открихме два интересни салона – единият като салон на самолет, другият амфитеатрален, като кино салон. Първоначално беше празно и решихме, че хората нямат желание да сядат на затворено и тъмно, а предпочитат масичките на кафетата, които са до прозорците и човек може да се наслади на хубави гледки. Дори недоволствахме и се чувствахме ощетени, че не сме успели да завардим някое кафе-място или някой прозорец. Е да, всичко прекрасно, докато не се оказа, че малкото места в салоните всъщност са предвидени за пътници, които предварително са си закупили билети с места. Това да имаш местенце, в някой от тези салони се оказа черешката на тортата – разбирайте лукс. Все пак някой можеше да ни го каже това! :)

Изминаха два часа в обикаляне, в които установихме, че човек няма къде да седне да изпие едно кафе, защото всичко живо е заело местата в кафетата. Въпреки всички предупредителни надписи и забрани, вместо по едно, хората си бяха взели по 2-3 столчета/седалки, за да може междувременно да си подремват. Балканска му работа! Единственото място, където имаше места за сядане беше Goody’s, където можеш да седнеш да похапнеш, след което учтиво те гонят от масата, за да има място за други изгладнели туристи.

На палубата беше студено и мразовито, защото нощта вече се спускаше. След няколко отчаяни обиколки и изнервени туристи, които сноват в постоянно търсене, видяхме купчина натрупани обикновени столове до един от изходите към палубата. Дръпнахме си два, които сложихме буквално в коридора един срещу друг, още един по средата, на който да отпочиват краката ни. Завихме се със суичерите и се облегнахме на стената да подремнем. Няколко нещастно сновящи туристи видяха примера ни и облекчено бързо го последваха, скоро алеята беше изпълнена със седящи на столчета хора, които примигваха очи от умора. Почувствахме се като backpacker-и като каквито до сега не бяхме пътували, но преживяването беше интересно, особено, след като реших да разкърша схванатото си тяло в малко йога пози, дупейки се славно по средата на алеята. Ако не друго позабавлявахме и без това умрелите от скука пътници :).

Мда, пътуването беше вълнуващо и предвещаваше едно хубаво начало на нашето приключение в Санторини!!! Все пак гледката си струваше, особено в късните часове преди залеза.


Ето ни и нас в късния час на пристигане – раздърпани и чувалести. Липсата на фокус на снимката само отразява колко премрежено гледаха заспалите ни очи :). Качваме се на рейсчето и потегляме към хотела. Дали е хубав или не – кой го е грижа. Важното е, че й-накрая ще има сън – след 23 часа пътуване! Лека нощ и до следващо включване...

КЪЩАТА на БАБА

Спретната, уютна и стара, сгушена сред сенки от лозя, аз се връщам към къщата на Баба. Тук се събират всичките мили спомени от детството, вълненията от лудориите, старите приятели от съседските къщи, шумен смях, горещи лета, следобедно кафенце по съседски, разхлаждащ душ с маркуча на двора, дървената къщичка на онова дърво с големите листа, крадените круши от градината на баба и още куп вълнуващи изживявания.

Тук израсна детето в мен и натрупа спомени – тъй скъпи на сърцето, че носят своята носталгия и сладка болка. Тук се събирахме под стряхата на двора във весели приказки, детски игри, а вече поотраснали в игриви погледи, романтични вечери и несподелени чувства.

Казват, че преживяното не се забравя. Тук за мен бяха събрани – светът, мечтите, радостта, любов, романтика, носталгия, вълнения и тръпка.

Къщата на баба е много стара, както повечето запазени такива в Болниси (Грузия). Тук през Втората Световна се заселили немци и това малко грузинско градче станало средище на немско-говорящо население, та дори било кръстено „Люксембург”. Те построили къщи със здрави основи и мазета вдълбани дълбоко в земята на три и повече метра дълбочина. Използвали ги като бомбо-убежища и скривалища в годините на войни и размирици. В наши дни тези скривалища се превърнали в складове на чудно вкусни и домашно приготвени сладка, ароматни грузински вина, а също така и за разхлаждане в летните горещини.

Дядо Александре, казват бил знаменит винар. Аз лично не го познавам, защото починал много преди аз да се появя на този свят. Преждевременно остарял от годините прекарани във войната, пленяван и измъчван, животът му протекъл в трудности и лишения. Но бил щастлив, защото създал прекрасно семейство и успял да види и отчасти отгледа петте си чудесни дечица. Отишъл си рано, но оставил в наследство една стара и изпълнена с много спомени къща.

Баба Гугули (на чието име отчасти съм кръстена), останала вдовица на 47 години, с 5 деца, някои големи, други не толкова, да ги отглежда сама и да се грижи за семейството. Тогава не съм била още родена, но нея си я спомням – моята „бебия”. Тази малка, дребна и толкова енергична женица, която беше опора и радост за всички.

Спомням си как всяка сутрин тя ставаше в 5 сутринта със зова на петлите и в ранни зори започваше да шета из къщата и двора. Спомням си я как сутрин, когато отворех очи влизаше в стаята енергична и забързана и с усмивка казваше „хайде, направила съм блинчики”. Вечно беше заета, никога не сядаше и за минута да си почине – толкова жизнена, толкова пълна с енергия, работлива, спретната, с голяма усмивка. Къщата бе винаги спретната и готова да посрещне всичките деца и внуци. Все имаше гости, или пък някоя съседка минаваше на следобедно турско кафенце. В сутрешната прохлада на деня човек бързаше да свърши всичко, а в следобедната жега, хората се покриваха в къщите и пускаха пердетата, за да се задържи сутрешната прохлада. Ранните вечери прохладният ветрец отново се завръщаше, след своята следобедна дрямка и с прясно придошлата студена вода от чешмата, разхлаждахме двора, градината и изморените от джапане по асфалта и земята крака.

А долу под основата на старата къща имаше сгушена една малка кухничка. Там баба все шеташе, кипеше живот в тази малка и скрита под стълбите стая. Винаги имаше нещо топло, сготвено, домашно и вкусно. Всяка сутрин пийвахме грузински чай, с нещо като нашите мекици и сладко от орехи, къпини или сливи. Вече, когато поотраснах следобедите посвещавахме на ароматно турско кафенце, с гъст каймак и много утайка, която става за гледане J

Какви ли не щуротии сме вършили! Спомням си как в най-големите жеги ходехме да се къпем с дрехи в реката. Вечерите понякога ходехме на кино – единственото, в центъра на градчето – гледахме и се радвахме наивно на индийските филми. Понякога в часовете на горещите следобеди се събирахме в къщата на някой приятел и свирехме и пеехме на пиано, а вечер пред пейката на някоя къща засядахме всичките млади и пеехме грузински песни в акомпанимент с няколко класически китари. Тук традициите се ценят и пазят. Във въздуха витае една атмосфера на романтично-старомодното, патриархалното и ценното.

Тук бяха всички мои приятели, всички изживелици от детството, всички хубави и меланхолични спомени. Тук израснах, тук се вълнувах, тук се влюбих, тук се радвах, тук творях, свирех, пеех, танцувах и играех. Тук оставих част от себе си и тя живее в тази стара и вече занемарена къща. Тук погребахме баба ми. Тук остана празно и самотно. Някак самотата се прокрадна в стените и стаите на старата къща. Остана една меланхолия, неизречена мъка и много тъга...
Къщата на баба. Помня я такава. Помня звука от портата, когато влизах или съседите идваха на гости. Помня градината и старата пейка. Помня чешмата, стълбите, стаите, дворът, черницата, лозята и най-вече Нея. Нося я сърцето си дълбоко, защото в нея има толкова съкровени спомени, цял един живот на поколения събрани измежду стените й. Къщата на баба си е там, в Грузия, в градчето Болниси. Пътят вече рядко от там минава. Всичко си е там – градът, улицата, хората, съседите, приятелите, къщата и дворът – някак вече всички променени от времето, но тя е там, къщата на баба.

Помня я и я нося в сърцето си.

За себе си

Обичам да пътувам и не просто пътувам, а пътешествам!

Дълбоко в себе си съм един скрит пътешественик, творец и откривател.

В пътуването се ражда идея, прокрадва се надежда, полет, а после и вдъхновение.

В пътя откривам себе си, откривам и пътя и там някъде откривам света. Странстването е едно пътешествие на тялото и душата, дали заедно, дали по отделно, дали в една или в различни посоки, има ги всичките и човек преоткрива себе си.

Обективът е моят верен спътник. През неговия поглед виждам живота такъв какъвто очите го рисуват. Тези безкрайни, безбрежни и необятни пеизажи. Те са там, за да бъдат открити, те са там, за да бъдат покорени от човешкото присъствие, бледнеещо пред величието на тази природа.

Перото е моето слово. Обичам да споделям видяното през вълненията от своето преживяно. Какво ще излезе? Не се знае, но то ще бъде истинско, автентично и от сърце. От мен за всички вас.

Пътешествам и в пътуването откривам себе си...