От няколко дни слънцето смело си пробива път през облаците. Навън е светло, лазурно, топло и слънчево сякаш е август, който прелива в септември, а всъщност вече сме надалеч и надълбоко потънали в ноември.
Работя и пиша ..... пред компютъра. Усещам как някъде далеч зад мен слънцето гали косите ми през прозореца. Не мога да го видя, но го усещам и есенният полъх довява аромат на листа, мирис на лято и цветове от дъгата. Леко ми е на душата и на сърцето.
Обагрени в пъстротата на есента, пътищата ми прошепват „къде си”? Потеглям - в миг на вдъхновение, по дългите магистрали, стелещи ръкавите си в спирали. Искам да си открадна миг безвремие и потеглям надалеч към ноемврийските брегове. Чакат ме там в далечината някъде, тихи и притихнали, далечни и самотни, окъпани в късните часове на следобед и есен.
Пристигам.
Минавам покрай шепа хора разпиляни из парка. Разхождат се и си бъбрят - денят е прекрасен. Подминавам ги без да се спирам и се отправям към плажа. Притихнал, далеч от хорската глъч, брегът се къпе в слънце и солена вода. Очите с радост го виждат, а краката боси, сами шарят по пясъка. Приближавам се. Запретвам панталони и ръкави и смело наджапвам в прохладно-студените води на ноемврийското море. Слънцето е горещо и гали кожата, избледняла от студа след летните месеци. Усещането е блажено и просто се оставям на мига и насладата от този тих и прекрасен следобед – далеч от шума на града, далеч от вечно любопитните погледи, далеч от трафика, суетата и бързината на ежедневието.
Ноемврийските брегове са притихнали. Тук таме можеш да видиш самотни фигури, зареяли поглед далеч към морето. Седят в усамотение и ловят риба, в бистрите води на късния месец. Никой не смее да докосне водата, а моите крака джапат в нея и се радват, защото е есенно и лятно в същото време и на ръба между брега и водата се срещат студено и топло, зимно и лятно, далечно и близко, отплаване и завръщане.
Приказен миг, откраднат от ежедневието. Едно малко пътешествие между града и морето. Запечатан миг в късната есен, различен, като лилава кръпка в колаж от бяло. Оставям лъчите да погалят лицето ми. Оставям се на насладата от късното есенно слънце. Оставям времето да прескочи границата между „август и септември”, за да се настани спокойно в ноември. Оставям бреговете да се ширят в тишина и слънце и самотните рибари да съзерцават морето. Оставям запустелия кораб да се издига над вълните и да развее лилавия флаг-знаме. Оставям водата да намери брега си и тихо там да отпочине, докато дойде декември.
Оставям мига да се запечата в очите – някъде в един приказен и топъл ноември.
Няма коментари:
Публикуване на коментар