ИСКА МИ СЕ ДА ПЪТУВАМ

Звучи толкова простичко и лесно, а в същото време сме толкова силно вкопчени в условностите на деня, живота, хората около нас и всичко, което ни заобикаля.
Родителите ще ти кажат – Трябва да направиш „това”, защото е редно и защото така е прието.
Обществото ще ти каже – Трябва да спазваш ”това”, защото така е общоприето и това са нормите, за да се впишеш в нашето общество, защо се цепиш?
Приятелите ще ти кажат – Какво си се сдухал? Голяма работа, ама добре е все да не правиш така, щото.....
В работата ще ти кажат – Това са правилата, очакваме от теб да ги спазваш. Искаме да си всеотдаен и да работиш мотивиран и с ентусиазъм, да бъдеш тук на 100%.
На улицата ще ти кажат – нищо няма да ти кажат, всеки върви потънал в дълбоки мисли, угрижен, намръщен, не гледа какво се случва наоколо.
Забравяме кои са нещата, които ни радват, кое ни вълнува, кое ни прави по „нас си”.
Всеки се опитва да ти дава тон как да живееш, какво да правиш, кое е правилно, кое е общоприето. Всеки обича да те категоризира и поставя в рамки. Ако спазваш „правилата” ще бъдеш приет в групата и обществото. Ако си различен си аутсайдер.
Но кой е този, който слага най-големите спирачки – ти, нали? Ти самият се обграждаш в стени от условности, очаквания, вина, правила, които да следваш и подтисничество. Ти или аз или онзи ей там – всички сме едни и същи.
А аз просто искам да пътувам, независимо от стените и клетките, в които се опитват да ме вкопчат. Искам да съм свободна вътрешно, да разтворя криле и да полетя натам, накъдето сърцето и очите ме отведат – в пътешествие, в изследване, в цветни картини, които очите жадно попиват. Искам да бъда себе си, без да ме е страх, че ще бъда съдена, обвинявана, порицавана или отхвърлена.
Искам да бъда себе си в свободата.
Да встъпвам във всеки ден с трепет в сърцето и усмивка затопляща дланите.Да приемам това, което се разгръща в живота ми и да мога да кажа „ДА”, искам го.
Да стопявам километрите дистанция, завладявайки необятните пътища и някъде там да чувствам птиците, прелитащи над колата и слънцето озаряващо пожълтелите полета.
Пътувам, дълбоко потънала в мечти. Те са си мои и затворът и клетките не могат да ми ги отнемат. Мечтая, копнея, жадувам, а понякога и агонизирам в отчаянието да бъда свободна. Свободна от условностите наоколо. Просто с един утринен лъч да открия звездите и с фотоапарат под мишница, топла напитка в ръка и меко одеалце да се кача на колата и да потегля.
Няма значение накъде, нека следвам лъчите на слънцето в сутрешните багри на есента.
Нека е есенно, жълто, червено, оранжево и нека лъчите галят лицето ми.

Пътувам и пускам музика – тоновете на пианото галят въздуха и аромата на топло кафе. Красиво е и някак есенно, приказно и златисто слънчево. Потапям се в пътищата виещи се надълбоко – редуват се пейзажи, небеса, полета, птици и пак пейзажи. А там някъде в далечината ме чакат бреговете – притихнали в ноемврийските дни, безбрежни, самотни и спящи.
Откъсваш се за миг, за да се завърнеш. Тръгваш и се връщаш. Винаги на път – по пътищата и в душата. Винаги на ръба между двата свята. Да тръгна, да остана, да издрапам, да се върна. Все едно и също в кръговрата на живота.
А на мен просто ми се иска да пътувам...