Разговори със звездите

Да поседна бабо на прага на дома ти, като едно време когато бяхме малки. Когато лятото жареше следобедите, а аз сядах под стряхата на двора и вечер броях звездите. Мечтаех да бъда другаде, мечтaех за приказното, за непонятното, за момчето от съседната къща, за веселата глъч на приятелите, за прохладата на реката. Събирах копнежи в душата си, тъй меланхолична и ненамираща приютяване. Правехме тайни ритуали с приятелките, наричахме и разказвахме мистични приказки. Животът бе като неосъществим блян, изпълнен с неутолим копнеж и младежки трепет. Време, което не може да се върне, останало някъде там из грузинските пътища.

Сега съм „голяма“ и гледам света през един прозорец, чакам го да се случи. А аз съм като пътник и звездоброец, останал на някой безлюден и запрашен път да събира парчета от минало, настояще и недошло бъдеще, да се лута безпосочно и безпътно като незнайно човече. Така вечер често гледам звездите, говоря си с тях и им пращам невидима нишка от неизречени думи. Вечер е най-тъмно, когато небето „изгасне“, тишината уплътнява въздуха и се изгубва в повея на вятъра.

Сядам до прозореца, заравям поглед в нощното небе и бездумно си говоря със звездите. Знам, че ще те намеря там някога, някъде...