Да редиш думи непопулярно

Да редиш думи непопулярно.

Да искаш да кажеш нещо, което обаче не носи захарта и позитивизма, с които се опитваме да живеем. Опитваме се да, но депресията и тъгата и неудовлетворението са навсякъде около нас и в нас, добре заровени надълбоко, да не дават израз. Не искаме да ни виждат такива и сякаш се лашкаме в крайностите на дълбоката меланхолия и безсмислие, което откриваме в живота и екзалтираната еуфория и див ентусиазъм, с които ни се иска да го живеем тоз живот. Парадоксално нали? Съвсем не.

Какво ли се случва с нас хора? Как го живеем този свят ден подир ден. Возим се на въртележка от емоции, настроения в палитра от висоти и спадове и мерим дните по това дали слънцето днес грее за нас или е настанала сива мъгла. Нека не крием тъгата си, защото тя също има глас и той е така задушаващ, така сподавен в копнежа да се провикне. Нека хората около нас знаят, че „добре съм“, не значи, че съм добре, а понякога значи „мъчно ми е, но не искам да знаеш“.

Сравняваме се, няма как. Гледаме постовете във фейса, хубавите снимки на залези, морета и плаж, слънце, коктейли, радост, усмивки – желаем ги, копнеем ги и искаме да е вечно лято. Искаме да се носим по вълната на живота с пълна сила, да черпим с шепи от свободата, креативността, парите и всичко с което можем да се сдобием и да си набавим. Искаме го този пуст живот с цялата му пълнота и богатство, но се блъскаме в стените на илюзорното.

Как да го бъдем?

Можем ли вечно да замитаме под килима онова, което наричаме негативно, тежко и мрачно. Онези части от нас които се гневят, плачат, бушуват и мизерстват. Можем ли да отричаме онова, което не харесваме в себе си и да избираме напудреното и лустрото? Нека си признаем сивотата в нас, защото тя носи своята красота – тихо и семпло приседнала до нас, търпелива и разбираща да я видим, да я зачетем, да ѝ дадем пространство. Спътница житейска, носеща онзи смисъл и дълбочина, които всячески отказваме да видим.

Нека си позволим да поседнем до нея в тишина, да споделим някой безмълвен миг, да потънем в съзерцанието на пустотата, защото има мигове, в които няма нужда от думи или думите, които редим са непопулярни...