Посрещам зората на един нов ден – може би поредният от редуващите се
понеделници, вторници и т.н. по реда на седмицата. Сякаш понякога дори идеята
за пътуване се превръща в рутина. С годините дори и в новите неща се настанява
една рутина, в начина по който човек прави нещата. Замислих се как в кратките
пътувания до европейките държави съм си изградила нещо като „традиция“:
пристигане, настаняване, първите дни се обикаля по улици, музеи, места с
историческа и туристическа стойност, за да се усети духа на мястото, ходене от
ранни зори до късна вечер неспирно – пълно изтощение, болящи крака и кръст
(остаряваме?); някоя и друга кулинарна глезотия – заведение, кафененце,
тратория или както и да се казва локалното място и последният ден се посвещава
на shopping – да купя
някой и друг сувенир или подарък, парцалка, чантичка и други материални
радости, без които не може J.
И сякаш изгубен и в тази рутинно-традиционна програма човек забрява да се
радва, да открива новото, не че цялото преживяване не е ново и мястото и
атмосферата и сградите, хората, историята, но вкарани в рутинната програма.
Чудя се какво ново и различно човек може да направи когато пътува? А може
би и дестинациите са „рутинни“ – Европа. Забравих да спомена и задължителните
фотосесии и снимков материал. С годините фотосесиите стават все по-малко, а
пеизажният снимков материал все повече, но дори и той се изчерпва. В
наскорошното си пътуване до Италия (не първо такова) си дадох сметка, че дори
гледките ми се струват познати, рутинни, еднообразни – снимка на тясна улица,
снимка на статуя, на красива откъм архитектура сграда, табелка, лампа – някак все
така стандартни. Търся какво различно мога да заснема, така че на мен да ми е
интересно. Загубила съм ентусиазма за снимане, защото гледките ми се струват
еднотипни и рутинни или просто съм изгубила способността да виждам различното и
красивото.
На път човек често се изгубва в размисли, или в телефона си J. „Любимият“ фейсбук станал вече
неразделен социален феномен – разлиствам таймлайна в търсене на нещо по-така, а там всеки се опитва да проектира един щастлив образ и „надпревара“ за по-оригинално
selfie, на по-оригинален фон,
на още по-оригинална локация. Е това с оригиналните локации и места и аз не го
подминавам. Просто понякога ми липсва естествеността. Чудя се дали фейсбук не е
просто един „панаир на суетата“? Кога хората постват снимки на тъжните си или
кофти мигове в живота? Не всичко е 24-каратовата усмивка, кифленска поза и
пейзаж за списание. В живота се случват и по-прости и реалистични неща – но за
тях рядко се говори, камо ли пише, освен ако не е някоя драма, достойна за
някоя социална кампания, но пък тези неща си имат и своето очарование –
вдъхновяват, карат те да мечтаеш и да си казваш – да можеше и аз...
Дори това е част от рутината. Пътувайки се загледах в хората, които са забили
поглед в телефоните си и общуват с виртуалния свят, а не с човека до себе си. Не
знам колко клипове и призиви ще направят за това как хората се отдалечават от
истинското общуване и остават все повече във виртуалното, но не мисля, че това
ще се промени. Лица засмукани в екраните. И едно лице, което ги наблюдава
всичките. Чудя се, кое е истинското и стойностното днес? Въпрос, който често си
задавам. Кое носи смисъл за мен самата? Чудя се ако фейсбук се срине, а
интернетът изчезне, ей така за седмица или две, дали ще намерим повече себе си
и дали ще се срещнем заедно по пътя?
Размишлявайки върху тези ежедневности, заривам поглед отново в компютъра,
работата, интернета. А едно време пътуването беше точно за това – да се открием, да намерим път един друг, да прекараме качествено време заедно. Днес мотото би могло
да бъде: „В пътуването преоткриваме виртуалното пространство“.
Пожелавам си през 2015-та да пътувам с чисти и празни ръце, поглед в
заобикалящото ме и случващото се в момента, с възприятие за новите неща,
отворено сърце за истинско общуване лице в лице и споделеност на мигове,
усещания и много красота. Да бъде!
