СПОМЕНИ ОТ ЕДНА ЗИМА

Не обичам да ми е студено. Студът сякаш изпива живеца и надеждата. Губя способност да мисля, нямам желание за нищо. Сякаш животът рязко се свежда да елементарните потребности за оцеляване – да ми е топло, да имам покрив над главата си, да имам какво да ям. Спомням си една зима как тръгнахме с нашите с кола към Грузия – да изненадаме баба ми, да я вземем при нас в София – за зимата. Пристигнахме в една късно есенна вечер, градът тънеше в мрак, нямаше улично осветление, разчитахме единствено на фаровете на колата. Това бяха годините на тежка икономическа криза в Грузия – години, които не пожелавам на никого. Хората нямаха ток, нямаха отопление, бяха се върнали назад в развитието си, където единствената мисъл е за оцеляване, как да изкараме и тази зима. Отопляваха се на газови печки или дърва, за каквото имаха някой „лев” да заделят. Токът беше кът – по час, максимум два на денонощие, а хората нямаха и пари да се изхранват. Спомням си добре онези бедни и тегави години. Няколко години по-рано, когато ни удари кризата в България и се редяхме на опашки за хляб, а по магазините, ако имаше месо, го продаваха по 1 кг на човек, в Грузия нещата процъфтяваха и трапезите бяха отрупани с храна. Ако не с друго, грузинците се славят със своето гостоприемство, богата кухня и още по-богати трапези. Спомням си в онези години как ходехме лятото при баба ми в Грузия и майка ми ни караше да ядем дебели филии хляб, намазани с масло и домашно сладко. Тя казваше - яжте, защото в България няма.

Пристигнахме късно вечерта в Болниси (градът на баба ми). В онези години, поради беднотията и тежкото положение се бяха засили случаите на кражби и престъпност. Угасихме фаровете на колата. Тихо паркирахме пред къщата на баба ми и майка ми се провикна в тъмнината, назовавайки името ѝ. Последва тишина. Второ повикване – колебание отсреща и отново тишина. След малко от къщата се долови глас, който попита „Кой си ти? Кой е там?”. Майка ми се провикна: „майко, аз съм!”. Баба ми се спусна към двора, да отвори портата – така се развълнува от радост и щастие, че се задъхваше и ѝ прилоша. Влязохме в къщата, където гореше една свещ. Стана ми мъчно да видя как се е затворила в кухничката на втория етаж, където спеше и прекарваше вечерите, в опит да се стопли. На масата гореше една единствена свещ…

Донесохме ѝ хляб, тя направи чай, извади каквото имаше за ядене. Събрахме се около масата. Тя пърхаше, такава каквато винаги я помня, суетейки се около нас, за да се чувстваме удобно и да се погрижи за нас. Много неща се случиха онази зима, но никога няма да забравя онази вечер изпълнена и с радост и с болка и тъга. Онази свещ горяща на масата – самотата на възрастните хора, живеещи в бедност и опит да закърпят още един ден от и без това сивото им ежедневие.

Винаги когато видя просещ възрастен човек по улиците си мисля как той или тя може би е нечий дядо или нечия баба и се сещам за баба ми. Всеки си има своя житейски път. Най-тъжното ми става когато видя възрастен човек, който гладува. Когато отидете да пазарувате в някой супермаркет или магазин огледайте се и ще ги видите – онези тихи и скромни хорица, които оглеждат лавици с продукти и внимателно подбират какво могат да си купят за 5-те лева, които имат в портфейла си…