декември

Залязващото декемврийско слънце оставя топли багри по зимното небе. Градът е потънал в сняг. Балконът на 7мия етаж зее оголен и студен. Остатъците сняг по него са се превърнали в ледени парчета, хрускащи под стъпките на чехлите. Комините са потънали в дълбоко съзерцание, прозорците спят под снежната покривка, а в далечината огнените пламъци на отминаващия ден оставят последни следи по небето.

Декември е. Не ѝ се иска да си го признае, но студът сковава и нейното сърце понякога. Какво е усещането да стоиш като пътник на терасата и всяка вечер да изпращаш още един ден, който си отива. Красив е, залезът, който всяка вечер е така различен и толкова променящ се, носи меланхолията на вечно заминаващото си. Вечерите на балкона изглеждат усойни, небето си играе на промяна и тази острота между домашния уют и хапливостта на декемврийските вечери създава смесица от чувства и емоции.

И този понеделник си отива.

Този път без генерални „изводи“, а просто с контраст – огненото небе и ледената земя...