28.12.2011
Сряда
Бяхме се събрали
долу пред хостела и чакахме да ни вземат. Огледах се и видях, че сме само жени
и един единствен мъж – Алекс. След малко автобусът пристигна и с облекчение
видяхме, че вътре има и други хора и не сме само ние. Водачът слезе, за да ни
посрещне и да провери билетите ни. Влизахме един по един, а на Алекс се спря и
му каза: „Ти си единственият мъж в това племе! Късметлия!” :) Потеглихме,
минахме да заберем още хора по пътя и вече с пълен автобус потеглихме към
селцето Тамаки – само на няколко километра от града. По пътя нашият водач
(поредният невероятен и интересен образ, който срещнахме по пътя) започна да ни
разказва за произхода на „KIA ORA”. Говореше със скоростта на картечница и трябва да си
много концентриран, за да следваш мисълта му. Последва една много скоротечна
тирада на „KIA ORA” на 64 езика, включително казано в превод и на
български. Не случайно си правят статистика от кои държави ги посещават, за да
могат да уважат всички ни.
След тази
впечатляваща тирада, водачът ни разказа малко за маорските традиции и как посрещат
чужденците в племето. Ритуал от стъпки и действия с които се отправя предизвикателство
към вожда на чуждото племе. За целта трябваше да изберем вожд на нашето племе
(на нашия автобус – или на нашата „waka”). Според
местните критерии вождът ни трябваше да бъде мъж: красив, здрав, умен,
интелигентен, на зряла възраст, да умее да играе ръгби, да може да пее и да
танцува J)))) иначе не бил истински мъж ако не владее всички
тези „малки” изисквания. И изреждайки тези невероятни характеристики, водачът
ни попита, дали някой от мъжете отговаря на всички тези критерии, с изключение
на самия него. И така един по един критериите започнаха да намаляват, на първо
място този с ръгбито. А водачът ни не пропусна да се похвали как той владеел
всичките тези неща и какъв мъж бил от класа, но той не можел да бъде наш вожд,
защото е наш водач. След поредица от умело разиграни варианти на това кой е мъж
и кой не е, и той какъв мъжага е, и замрелите в мълчание и стъписани мъже на
рейса, народът (разбирайте хората от рейса) си избра вожд – Алекс! J
Голяма отговорност
падна на плещите на вожда – трябваше да представлява нашето племе, да ни
защитава и да брани интересите и жените ни. Последва кратък „инструктаж” какво
е приемливо и не да се прави, когато пристигнем, и едно от нещата на които
много наблегнаха бе, да не се смеем докато върви предизвикателството и
традиционните изплезени лица на маорите, защото това е голяма обида за племето
и за културата и традициите на местните. Историята познава не малко примери, в
които вождове са се изсмели на предизвикателството, след което са получили
известна доза от твърдата реалност на маорските оръжия. Скоро пристигнахме и
нашият вожд се отправи да се срещне с вождовете на другите три племена.
Последвахме нижещата се тълпа и се озовахме в едно амфитеатрално пространство,
където се бяха събрали племената на народите, а местното племе отправяше своето
предизвикателство към нас – новодошлите. След поредица от заплашителни движения
и мимики, оставеното от племето копие беше прието и вождът на местното племе
излезе да посрещне новодошлите. Здрависа се с всеки един от вождовете на
народите по традиционния за маорите начин – потъркване на носовете.
И след тази
впечатляваща и страховита церемония главният вожд ни покани да влезем в тяхното
село. Прекрачвайки прага на укреплението се озовахме в една дълбока гора, с
високо растящи дървета, които скриват слънцето и наоколо се стели полумрак,
огряван от запалените огньове пред всяка къща. И тук в това свято пространство
се потопихме в живота на маорите, в запознаване с техните традиции, обичаи и
порядки. Маорите се славят като добри воини и в далечния край на гората, пред
скупчена група от любопитни погледи ни разкриха тайните на тяхната борбена
подготовка. В другите краища на гората ни разкриха някои от своите традиционни
игри за бързина и развиване на умения на воините; разказаха ни приказки и
легенди за произхода си; разкриха майсторството на татуиране (целите им тела са
изрисувани с интересни орнаменти и рисунки); посветиха ни в тайнството на
тяхната „haka”; в лиричните песни и танци
на жените им; в изяществото на тъкането, а главният вожд следеше зорко с поглед
своите хора от племето и новодошлите, беше истински домакин – гостоприемен и
щедър.
Дочу се призова
(воят на) от рог, което беше знак, че вождовете трябва да съберат племената си,
за да ги отведат към следващата стъпка от това преживяване. Бавно изнизващи се
в нишка се отправихме след нашите водачи. Не след домакинът поведе четиримата
вожда и техните народи да засвидетелства своя знак на гостоприемство към
гостите. Събрахме се около готварските ями, които представляваха горещи дупки в
земята (нагрявани в днешно време от въглища), в които вкусно приготвената храна
бе покрита със сламени покривала и посипана отгоре с дебел слой пръст. От
страни се разнасяше миризмата на препечи пилета и телешко месо, току-що
извадени из горещите „пещи” в земята. А все още под сламените покрития и пръст,
бяха заровени препечени на въглища картофи и ароматът им изпълваше
пространството. Вождът-баща изнесе приветствена реч, в която благослови
храната, след което четиримата вожда изровиха последните изпечени запаси вкусна
храна от ямите в земята, за да бъдат приготвени за трапезите, които ни очакват.
.JPG)
След този ритуал
Вождът-баща ни покани в тяхната “wharenui” (голяма къща
– място за срещи и събирания), където се посветихме в един свят много
по-различен от образа на маорите като сурови воини и бранители. Свят на лирична
музика, танци и легенди за първородните синове и дъщери на местното население.
Сякаш навън, на открито и пред света и чуждото, маорите показват своята сурова
войнствена страна, защитават и бранят, воюват и ловуват, а тук вътре, в тази
огромна зала, скрити от чуждите погледи на неканените, разкриват пред гостенина
своя вътрешен свят от споделени ритуали, прекрасна музика, весели танци,
забавление, благозвучие, музика и красота. Потопени в тези мелодични звуци
слушахме прехласнати от контраста и от този нов разкриващ се свят пред нас.
Музиката и песните зареждат духа ни и потопени в тази красота от звуци, музика,
песен и танц, краката сами се движат под стола в ритмични движения – ритъм и
танц. След това топло приветствие се потапяме в една от вечните легенди за
любовта на двама млади, чиито племена са враждуващи, изразена чрез звуците на
мелодичната песен “Pokarekare Ana””(за девойката Ана)…
.JPG)
И тази прекрасна
палитра от толкова богата традиция и предавано от поколение на поколение
творчество намира своя завършек с една по-жива и бойна по дух песен изпяна от
мъжете и жените като завършек на тази част от вечерта. Последни звуци от
песента и Вождът-баща ни покани тържествено да пристъпим към огромната зала за
гости, където ни чакаха дълги банкетни маси и семействата на хората от племето
– там да ни посрещнат гостоприемно в „дома си”. Думата гостоприемство, изразена чрез богата трапеза, музика, танц и песни
е важна в живота на тези хора. Заемаме своите места, за да се насладим на последните
мигове, в приближаване към края на вечерта. След миг в средата на залата,
насред наредените маси, изнасят купища вкусна храна – тази, на която станахме
свидетели по-рано вечерта. Всички се изреждаме в дълга редица, за да вкусим от
традиционно приготвената и с любов поднесена храна за гостенина в този дом.
(Разбира се винаги има елемент на комерсиално устроени неща, но човек с
удоволствие се абстрахира от тези подробности, когато може да се потопи в това
преживяване). Купуваме си по чаша винце. Похапваме, говорим с гостите по маса и
се наслаждаваме на всичко. Скоро вечерта приближава към своя край, за да приюти
следващите гости и посетители. За да ни изпратят, така както са ни приели в
дома си, всички хора погрижили се за уюта ни се появяват, за да ни поздравят с
две песни, последната от които традиционната “haka”.
По пътя за хостела,
водачът ни дава последен завършек на вечерта – всеки изпява химна на родината
си, докато той прави 7 обиколки на кръговото по пътя. Заредени от тази
прекрасна вечер, доволни и вдъхновени се прибираме в хостела за заслужена
почивка и сън. Утре ни чака път към Таупо. Отново, но не и последно, лека нощ.
